Какво има на масата 2

Онези от вас, които обичат да се спират на моята виртуална страница, сигурно си спомнят поста ми "какво има на масата", публикуван лятото, който за мое най-голямо учудване има' небивал успех. Чак го препоръчаха в "Прочети това". А истината е, че в тогавашния ден ужасно ми се готвеше, забавлявах се от душа и сърце и най-накрая исках да се изфукам и да съблазня познати и непознати читатели.

Днес, след принудителен грипен застой, съм отново в палаво кулинарно настроение. И тъй като есента ми е любимият сезон - не само заради романтиката на цветовете, но преди всичко

 заради богатството на плодове и зеленчуци, ето ви моето ново вдъхновение:

Най-напред започвам със сочна "заешка" салатка. Може да е банална и не особенно изискана, но аз я обожавам. Още повече в сезона на зелето и морковите е престъпление да не си я похапваме. Да не говорим за изключително полезният ефект на прочистване на организма от токсините, натрупани след дългото лечение с лекарства (и не само). За по-голяма овкусеност, аз прибавям и едно доматче, нарязано на тънки филийки, малко магданоз за цвят , маслинки (задължително), следва прясно изстинскан лимонов сок, зехтин - този път дошъл от топлите части на Италия и сол на вкус.

Продължавам с основното ястие. Тъй като обичам да си хапвам pasta и си фантазирам какви ли не сосове за нея, ето ви една идея - бърза, лесна и вкусна . Нали се сещате за онези смлени маслини, които вече продват във всеки уважаващ себе си супермаркет. Модата на маслинения пастет тръгна от Халите, още преди има-няма десетина години. Та оттогава обичам да правя penne rigate с маслинено пюре, подправено с чеснов хайвер и капка лимонов сок (ама само капка, иначе става кисело и не се връзва с пастата). Ръсвате с прясно смлян бял пипер (че е по-деликатен), задължително току що настъргано Parmiggiano (тука можете чак да се забравите от кеф) и.... вилица, естествено! За да опитате веднага тая проста вкуснотия.

Сега идва .... ДЕСЕРТА!
Всъщност от него тръгна всичко този път. Една хубава едра тиква ме съблазни тази сутрин на пазара и аз не можах да устоя. Продавачът ме уверяваше колко е сладка и как пак ще се върна да си купя от него, но аз не го слушах. Вече преглъщах ... И така, нетърпеливо се прибрах у дома и започнах свещенодействието:
 тиквата бе порядъчно обелена, нарязана на кубчета, прибавих орехово масло и малко вода и я оставих да се задушава във фурната. Междувременно приготвих заливката от хубави жълти яйца, домашно прясно мляко, захар, ванилия и канела. Счуках две шепи орехи. Когато му дойде времето залях с тази смес тиквата. Няма да ви обяснявам какво ухание се разнесе из къщата. Там разните му ароматни пръчици и други подобни, ряпа да ядат!

Когато водата се е изпари, а тиквата  омекна достатъчно, извадих я от фурната, оставих я да си "почине". Много хора биха се изкушили да я ръснат с пудра захар. Аз лично я предпочитам без. Взех лъжицата да я опитам и .... една трета от тавата замина :))) Тогава ми хрумна, че не е зле пак да подредя масата и да обявя официално откриването на

ЕСЕННИЯ КУЛИНАРЕН СЕЗОН в Къщата с Мелницата!!!

(който е идвал насам, знае за какво става дума).
Да довърша все пак! За пиещите мога да предложа едно разкошно Розе' от Поморие, леко изстудено. След десерта - друга малка глезотийка - две глътки (само!) добре отлежал коняк!
Какво забравих? А да, камината бумти, Coldplay  ми прави компания, Бубите са потънали в летаргия - липсват само добрите приятели!
Да ви е сладко и да не боледувате!!! 


P.S. До Гарджето в Лондон - Мама, да земиш да напрайиш вечерьята  таз вьечер на твойта студентска комуна ....
P.P.S До Il Dritto di Chicago - не завиждай! Ще има и за теб!!! 

Средство за Не-страх

С йога-инструкторката работим върху новите асани в основния комплекс…


Тя показва : свещ, рало, пак свещ. И в един момент гъвкаво и ловко се изметва назад и прави мост!

В главата ми оттеква едно :”Е,НЕ! ТОВА никога няма да го направя!”

Шегува ли се! Аз с моите години, с втърдения си гръб, с огромното си тромаво тяло! Да се мяткам като риба насам - натам!

Два дена се спотайвам в групата и си намирам извинения, за да не опитвам. На третия, обаче, Юлето не пропуска да ме попита :”Справяш ли се?” Кротко признавам, че не. В следобедното занятие преминаваме инструкциите. Юлето ни приканва да излезем пред групата и да пробваме. Хем ми се ще, хем не ми стига куража. Другар по постелка ме подкрепя: „Върви, върви опитай!”. Ставам, с колеблива походка си проправям път сред разположилите си на земята колеги и се чувам как казвам на глас:”Ей сега умрях!” Признавам, страх си ме беше. Ами ако ми се повреди нещо гръбнака? Винаги ми е бил слабото място. Юлето благо и спокойно започва да ми дава инструкции. Повдигане на краката, свещ, рало. До тук добре! Пак свещ. „Левият крак свий към главата, десният назад към пода…” Замръзвам в движението. Единият крак притиска главата ми, а другият виси безнадежно във въздуха. Не успявам да намеря земята – тя просто е изчезнала. Обхваща ме лека паника и съм на път да се откажа, но едно нежно докосване и няколко окуражителни думи ми помагат да се отпусна назад още малко. Приземявам се първо с десния,а после и с левия си крак. В този момент изненадващо усещам как гръдният ми кош се… отваря! Все едно някой разряза с огормна лозарска ножица гръдната кост и ме накара да вдишам. И още. И още. И още. Дробовете ми се пълнеха с въздух за първи път. Усещах си сърцето. Усещах себе си. Извиках от изненада. Около мен се разнасяха бурни аплодисменти – колегите горещо ме подкрепяха за успешния ми опит. Но те не разбираха – аз започнах да вдишвам дълбоко.

Усещането за „отвореност” продължи дълго, след като се върнах на мястото си. Бях леко замаяна и щастлива в същия момент. Помислих си: „Там където умът се страхува, тялото се справя без проблеми. Трябва само да му имам доверие и да го оставя да си върши своето.” А сърцето ми продължаваше да се радва на лекотата си. Беше свободно и готово.... ”за любов”, допълних аз, сядайки в лотос за минутите медитация...

Оттогава не пропускам да си „отварям” тялото. Всеки път, когато почувствам, че ежедневието и умът ми вземат невротичен превес над моето чувство за свобода и хармония, знам, Мостът ме чака, за да ми помогне…

Благодаря ти, Юле!

Изгорях !!!

от слънце...,

от жега...,

от жажда...,

от нерви...,

от напрежение....,

от нетърпение....,

от очакване...,

от желание...,

от мечти...,

ОТ  ЛЮБОВ!

Какво има на масата?

Това е то! Дойдоха летните жеги и откривам официално terasa-time! За целта си купих даже едно скромно BBQ ;)

И ето сега какво има на масата:  прясна мешана салатка, съставена от рукола, валериана, инсалатина (вид крехка италианска салата) и радикио (някой го пише радичио, ама не е правилно!) Подправена е с маслинки каламон и (внимание!) ръчно брани екологично чисти варени гъбки Пачи крак. Отгоре има и една шепа кълнове от броколи, така за цвят!

Следва продукцията на BBQ-то - печени чушки, морковчета и стар лук (тук вече махалата започна да се облизва, за вас не знам!) И , естествено, сепии на скара, подправени с лимонов сок и истински гъст, зелен зехтин, произведен в ливанската долина Бекаа'......

Ще ме извиняват моите приятели йогини, ама тая вечеря няма как да не бъде подквасена с едно ужасно изстудено Prosecco от Treviso, на което от няколко дена му тракат зъбите в хладилника!!! За десерт - бадемки, лешници, стафиди и ФУРМИ - една сладост ви казвам....

Който не може без хляб, помислила съм и за него - препечени филийки царевичен хляб.

Ако в скоро време моите любими гости не се появят, мераклии за трапезата ми вече има!  Така че, не се моткайте, ами потегляйте към Търново.....:))

Стар албум

С поздрав към ония, които си пазят старите албуми (и към rariart, която си знае защо:)

Без думи!

От Ню Йорк до мен пристигна това неделно послание, благодарение на Мадлен Ч. Аз пък го "предавам нататък" с удоволствие и благодарност...:)

В нощта на Сибирският студ..

се приготвих да оцелея така:
бутилка Мерло, реколта 2006 - изпита;
порция и половина свинско със зеле - изядена;
камината натъпкана до такава степен с дърва, че рискува експлозия..;
в спалнята (за всеки случай) запален и мини-радиатора;
двойната пухенка ( по съвет на Petya), закупена и надлежно облечена в любимия ми спален комплект (вж. "Силата на навика");
и не само, отгоре метнат и един губер, производство на "Родопска вълна";
да не забравям и двете Буби, които вече са заели по-голямата част от спалната площ, доволно потънали в мекото и топлото на завивките...
Все пак, обещаха ни тази нощ МИНУС 30 ГРАДУСА!!!
Смятам да оцелея!
И този път!
Ако обаче, в рамките на 48 часа не видите никакъв друг пост от мен -
please, call 911!
Лека нощ.

Приятел в нужда се познава!

Слизам бавно и тежко по стълбите. Бавно, защото под краката ми е заснежено, тежко, защото нося кофа, пълна с пепел от камината. Искам да я почистя и заредя отново с дръвца – зимата вече дойде и ме радва с бяло-сивите си цветове.



Неочквано краката ми се подхлъзват. Като в забавен кадър „разбирам”, че губя равновесие и политам. Назад.. Удрът е жесток. Сурвам се две, три, а може би и четири стъпала надолу. Изпадам в паника. През главата ми минава ужасяващата мисъл – „ако съм се потрошила и имам нужда от помощ, няма кой да ме намери”! Чувам кучето да лае отгоре, усетило случващото се. Но кой ли ще обърне внимание на едно куче.


Тежкото ми тяло най-накрая се спира. Усещам пронизващата болка отзад. Викам. Не е точно. Псувам! Крещейки! Не на мен тоя номер. Избиват ми сълзи на очите. Бавно се размърдвам, молейки се тялото да ми се подчини. Май да! Движа се. Скачам на двата си крака. Цялата съм посипана с пепел – по закона на Мърфи и силата на земното притегляне, тя се е разстлала върху мен – косата, лицето, тялото ми – приличам на абориген.

Продължавам да мърсувам с думи. Боли.

След което започвам да повтарям на висок глас, нервно разхождайки се по площадката:” Нищо ми няма! Нищо ми няма! Нищо ми няма!”

Страхът, че може да съм се начупила и никой да не забележи е по-силен от болката. А внушението – повече и от двете.

Изчаквам няколко минути, колкото да се съвзема от шока.

Бавно се изкачвам нагоре, държейки се за перилата на стълбището – точно като стара баба. Чувствам се леко унижена..

После влизам в банята, свалям си дрехите и се обръщам към огледалото – да видя какви са пораженията. Продължава силно да боли.

Но с удоволетворение установявам, че ударът е бил напълно поет от седалищните ми части. И освен якото натъртване, други щети няма.

Усмихвам се през сълзи. Погалвам си „спасителя”. Добре че го има.

Напук на обвиненията на Бившия, че съм заформила диференциял като: „На седми полк тъпана”.

Приятел в нужда се познава...

Намерено в архивите - "Феноменът"

“няма Ви нищо, в топ форма сте”

Жълтите му очи ме погледнаха насмешливо. Чувствах се ужасно глупаво и не на място. Дойдох на срещата с този човек, уж за да уреждам друг да се види с него, а той ме почна още от вратата: “При мен хората идват и питат. Три са нещата които за важни – здравето, любовта и работата. Вас кое Ви интересува?”

Хвана ме натясно. Избрах здравето, като най-безопасен аргумент:

...”Ь ь ь, капе ми косата....” подех неуверено... Той веднага започна да се смее, даже ми го каза: „Разсмивате ме! Аз казвам дали сте зле или не. Изправете се!” Повелителният му тон не оставяше място за съпротива. Изправих се безропотно. Последваха пет минути на пълно мълчание, в които той ме обикаляше, размахваше ръце около определени части от тялото ми – първо главата, после лицето, шията, спря се за малко върху гръдния ми кош, изсумтя. Придвижи енергично ръцете си към зоната на корема ми и изохка. Продължи надолу към коленете, глезените, след което енергично се изправи и си седна на стола. Подпуши отново запалената преди сеанса цигара и тогава промълви фразата, която оттекна в съзнанието ми почти като обвинение:
”Няма Ви нищо, в топ форма сте. Намерих слаб плексит, леко старо срастване на белия дроб в дясно – намалете цигарите. Имате проблем със супичките..” – говореше толкова тихо, че чак се наведох напред, за да чуя думите му (“Какви супички за бога?”) Той продължи :..”колит имате, който ви създава проблеми и предизвиква пълнеенето Ви. Но това не е страшно. Когато този колит се възпали, притиска левият яйчник и оттам идва усещането за болка в левият ви крак. Имате и съвсем малка фиброма в ляво, затова когато ви заболи, тичайте веднага при мен. Иначе сте ок.”
Запуши в очакване на реакцията ми, като лукавите пламъчета от очите му не угасваха. Бях онемяла. И да исках да кажа нещо, не се сещах какво.
Запелтечих глупаво:”Ама това с косата....., защо ми е трудно от време на време...?” Пак ме прекъсна безцеремонно :”Имате проблем, не знаете какво искате!” “Моля?”: още по шашардисана, казах аз. “Не знаете какво искате” повтори той убедено. Реагирах както обикновенно, когато съм хваната натясно – отперих най-чаровната си усмивка. А вътрешно се смразих..... беше вярно! Точно това ме доведе именно при него. Търсех отговор на нещо, което и аз самата не знаех какво е...

....не знам какво искам....

Набързо се сбогувах с него, буквално засрамена и потънала в ужасно неудобство. Приятелката, която ми беше говорила за този мъж, беше ходила при него по наистина сериозна причина – бяха й намерили тумор на матката. Разказа ми за необикновенните си срещи с него, за удоволствието си от разговорите си, за това, че едва ли не чудодейно туморът й се е смалиил и при поредните контролни прегледи лекарите са останали смаяни от този факт. Моментално бях привлечена от това чудо – може би защото самата аз имах нужда от чудо, което да ме измъкне от черната спирала, в която се намирах.

Изтърсих се един ден в кабинета, където той приемаше своите пациенти, с извинението че искам среща за друг. И тогава останах поразена от жълтите очи , които ме огледаха внимателно и безпрекословенността му, с която ми назначи среща едва след три месеца.

Така че, ето ме сега, излизам от мизерния кабинет без прозорци и светлина, още по-объркана, отколкото влязох. Почувствах се като някаква разглезена лигла, която от скука се мъкне по екстрасенси.

Не беше така. Просто загубих себе си и отчаяно се опитвах да направя нещо по въпроса.някой да ми помогне, да ме разбере, да ми обърше сополките..
Но вместо това, получих здраво наритване по задните части...
Това си е то, Феномен!

Изповедта на една бъдеща дебелана...

Нека се разберем още от началото – никога, ама никога през живота си не съм била дебела. По семейна линия и на двамата ми родители, всички сме тънки, достатъчно високи, хармонични и стройни, и дори ако се е случвало някой да качи един два килограма отгоре, първо не са се забелязвали, и второ, бързо, бързо килограмите са слизали надолу. Аз дори по време на бременностите ми не изглеждах дебела (спомням си, че когато постъпих с родилни болки с вторият ми син, медицинската сестра ме погледа озадачено и ме попита: :”Мадам, сигурна ли сте, че сте бременна?").

В последните десет години, моето тяло нямаше Божии задачи за изпълнение, така че беше останало да ми служи, както един слуга служи на изпадналия си господар. Аз или му обръщах прекалено внимание (когато то се държеше добре и не ми създаваше проблеми); или пък разтоварвах разочарованията си от живота, обвинявайки го; или пък тотално го игнорирах. От прекалено вманиачени грижи по него – облекло, хигиена, грим, парфюми, маникюри, педикюри, фризьори, фитнес тренери, диети за здравословно хранене, спа- центрове, масажи, тангентори, аква джим, йога, голф, танго , плажове, кремове, френетични шопинги, секс... (СЕКС?! О, боже, не сега тази тема!!)
До съвсем обратното- периоди, в които си седиш в къщи и не излизаш, с изключение до близкия хранителен магазин; не се къпеш с дни, защото така или иначе си чист, пък и за какво ли да го правиш?; любимото ти облекло са долнището на анцунг, оня старият размъкнат вълнен пуловер и дебелите чорапи, изплетени от някоя баба, леля и по-рядко, мама. Парфюмите и кремовете, разкрасителните маски и лаковете са забутани здраво в някое шкафче или чекмедже, което се отваря колкото се може по-рядко, дрехите са изпоподарени на приятелки ( жалко, че в България не са модерни домашните разпродажби, поне някой лев можеше да се изкара от тях); картите за спа- центрове и фитнеси отдавна вече са с изтекли вноски; а йогата, голфа и тангото са записани в графата „Безсмислени разходи”. А Сексът - няма го! Desparesidos!!! Vanished! Sparito! И ако някой се опита да ни говори на тази тема, лицето се свива в презрителна физиономия и се подсещаме за вица за английския лорд, който силно се надявал жена му да забременее още в първата брачна нощ, за да не трябва отново „да повтаря тези смешни движения!”....
После?
После нещо се случва, някаква случка променя леко движението на живота ни и отново внасяме таксите за фитнес, взимаме си час при фризьорката и зареждаме дебитната карта, за да има какво да похарчим в страстен шопинг поход.
Уверена съм, че повечето жени, когато четат тези редове, си казват : ”Нищо ново! И аз съм имала такива периоди и после съм се оправяла!” И знам че е така. Аз го наричам ластична игра или игра на „иди ми, дойди ми”.
Но ето че, от няколко месеца ластичната игра не функционира повече. Има някаква новост. Тялото ми взе да се държи по нов начин. В началото не го чувах и не го разбирах. До оная вечер. Когато, след юнашко хапване и обилно пийване, най-накрая Го чух:
„Ще стана Дебелана!!”
„Писна ми да съм ластик!”
Писна ми да играя на иди ми- дойди ми!’
Искам да съм Дебелана!
И то да съм Щастлива Дебелана!!!”

Когато изричаше последните думи, Тялото ми почти крещеше от екзалтираност. От него струеше решителност, сила и детерминираност. Слушах го с уплах и очарование едновременно. А то продължаваше:

„Стига вече си ме мъчила с глупавите ти диети, масажи и шопинги. Остави ме аз да те водя. Ще те направя здрава яка Дебелана, като от картина на Рубенс или Веронезе. Ще се радваш на живота, а няма да се страхуваш, че не го живееш, „според правилата и очакванията на другите”, Ще си щастлива и ще знаеш, че хората, които са около теб и казват че те обичат наистина го правят, защото са те харесали и обикнали, в твоята „неперфекта” форма – когато си дебела, лакома, мързелива, ленива, сладострастна и сладокусна. И най-накрая ще се освободиш от ужаса на „модерната неостаряваща жена в супер форма!”

Усетих се, че плача, Сълзите ми се стичаха по бузите и хлипах като малко момиченце. Сополи се стичаха от носа ми и ги триех с опакото на ръката си. И с всяко хлипане нещо се стоварваше от душата ми. Знаех, че тялото ми имаше право. Разбирах го не с ума си, ами със сърцето си. Колкото повече в главата ми изкристализирваше идеята за този бунт срещу перфекционизма, толкова повече тревогите ми изчезваха и от плач преминах в смях. Смеех се, щастлива, еуфорична и освободена:

„Да, дявол да го вземе!Имаш право! Защо не те чух по-рано! Вярно е! Стига с това натискане да си перфектен и във форма! Стига с тая вина за всеки залък торта или за всеки кремвирш, обилно намазан с горчица и майонеза. И най-вече, стига с този Ужас от това какво ще каже Другото Същество, когато забележи, че дънките са ти отеснели (а знаем, че то със сигурност ще го забележи).Стига! Стига! Стига! Искам да съм свободна! Искам да не се страхувам! Искам да правя това което искам, а не което трябва! ИСКАМ ДА СЪМ ДЕБЕЛАНА И ДА НЕ МЕ Е СТРАХ ОТ ТОВА!!!”

Докато казвах последните думи вече подскачах от радост и танцувах из цялата стая. Летях. Най-накрая ще бъда свободна и щастлива. И Съществата около мен ще ме харесват и обичат, защото съм Неперфектна! АЗ!

Зaспах сладко, сладко.
Може би си мислите, че на сутринта съм се събудила с тежък махмурлук и нищо непомнеща от нощния делириум?
Нищо подобно.

НА СУТРИНТА СЕ СЪБУДИХ ДЕБЕЛА!!

Стъпих на кантара в банята (от тия дето измерват тегло, мазнини и не знам още какви щуротии) и за малко не припаднах като видях цифрата : 78,5!
Как е възможно? Само до вчера тежах 68 килограма и носех 44 размер?
Втурнах се към гардероба. Трескаво го разрових и извадих един чифт дънки. Започнах да ги нахлузвам... не става... правя няколко подскоци, за да вляза в тях и най-накрая съм вътре. Но двата краища на ципа стоят разделени на повече от дест сантиметра и нямат никакво намерение да се приближат. Опитах да си глътна корема, поемайки дълбоко въздух (стар трик). Но не! Ципът продължаваше категорично да си седи отворен.
Значи е истина? Станала съм Дебелана!
Приседнах на края на леглото, почесах се по мръсната коса, помислих...
Май всъщност отдавна съм си дебела, ма едва сега го разбрах и най-важното – едва сега го приех.
Въздъхнах облекчено. „Това е! Не мога повече да се преструвам! Нека поне го кажа на всички, така няма да ме тормозят повече с очакванията си!”
Реших, че се обадя и да се покажа на всички ония, които някога са ми казвали „обичам те” или „харесвам те” и да проверя как ще ме приемат в истинското ми аплоа.....