четвъртък, 26 август 2010 г.

As Time Goes By - загубих духовният си баща...

Снощи изтече от Нета новината, че моят стар професор и учител най-накрая е бил победен от рака.


И макар да знаех, че рано или късно това щеше да се случи, макар и той сам да ми е казвал, че не го е страх и че е готов и да не тъгуваме, след като той си отиде,... днес се чувствам сираче!

Смъртта никога не е толкова трудна за тези, които си отиват, отколкото за тези, които остават. Сам Джиджи говореше непрекъснато за това, че хората ги е страх от смъртта и че в момента на еволюцията на хомо сапиенс, осъзнаването й е било повратна точка в развитието му - неговото истинско изгонване от рая. За сетен път си мисля, че страхът не е само от това, че ние, някой ден, хипотетично и не толкова, ще напуснем земята. Страхът ни се състои в това, че преди да дойде нашият ред, ще се наложи да се справяме със загубата на скъпи за нас хора. Ще трябва да свикваме да живеем без тях, да „продължаваме напред”(отвратително банални, но верни думи) и преди всичко ще се учим да си прощаваме сами на себе си затова, че сме били немарливи, нехайни, безхаберни по отношение на загубеният вече човек и не сме му дали всичко онова, което в последствие ни хрумва – „можех да направя”..., „трябваше да отидем заедно”...., „защо не му/й казах, че....”


Загубата.


Онова отвратително чувство на празнота, всеки път когато през ума ни мине мисълта за вече Не- съществуващото и Не-възможното. Моментното спиране на сърцето, всеки път, когато се сетим, че „вече го няма”. Дълбоката неконтролируема тъга, която напира в гърлото и очите ни и онова безмерно желание да има някой до нас в този така крехък момент...

И така, вече няма да мога да ....

Carpe Diem Gigi!
 Поздравявам те за последно с любимата ти песен от любимият ти филм. Такъв и ще останеш в сърцето ми - дребничък като гном, все усмихнат, преизпълнен с любов към хората (не случайно най-успешната ти книга се нарича "Маймунке, обичам те") и винаги готов бащински да изслушаш и да утешиш някого с гальовното "povero passerotto"....

prof. Luigi De Marchi 1937-2010

неделя, 22 август 2010 г.

МотоРок Валкирии в Търново

Жени на мотори: присъствие осезателно, запленяващо и ... секси...



вторник, 10 август 2010 г.

Затварям!

Лавката на душата ми за основен ремонт....

Отново....


Средство за Не-страх

С йога-инструкторката работим върху новите асани в основния комплекс…


Тя показва : свещ, рало, пак свещ. И в един момент гъвкаво и ловко се изметва назад и прави мост!

В главата ми оттеква едно :”Е,НЕ! ТОВА никога няма да го направя!”

Шегува ли се! Аз с моите години, с втърдения си гръб, с огромното си тромаво тяло! Да се мяткам като риба насам - натам!

Два дена се спотайвам в групата и си намирам извинения, за да не опитвам. На третия, обаче, Юлето не пропуска да ме попита :”Справяш ли се?” Кротко признавам, че не. В следобедното занятие преминаваме инструкциите. Юлето ни приканва да излезем пред групата и да пробваме. Хем ми се ще, хем не ми стига куража. Другар по постелка ме подкрепя: „Върви, върви опитай!”. Ставам, с колеблива походка си проправям път сред разположилите си на земята колеги и се чувам как казвам на глас:”Ей сега умрях!” Признавам, страх си ме беше. Ами ако ми се повреди нещо гръбнака? Винаги ми е бил слабото място. Юлето благо и спокойно започва да ми дава инструкции. Повдигане на краката, свещ, рало. До тук добре! Пак свещ. „Левият крак свий към главата, десният назад към пода…” Замръзвам в движението. Единият крак притиска главата ми, а другият виси безнадежно във въздуха. Не успявам да намеря земята – тя просто е изчезнала. Обхваща ме лека паника и съм на път да се откажа, но едно нежно докосване и няколко окуражителни думи ми помагат да се отпусна назад още малко. Приземявам се първо с десния,а после и с левия си крак. В този момент изненадващо усещам как гръдният ми кош се… отваря! Все едно някой разряза с огормна лозарска ножица гръдната кост и ме накара да вдишам. И още. И още. И още. Дробовете ми се пълнеха с въздух за първи път. Усещах си сърцето. Усещах себе си. Извиках от изненада. Около мен се разнасяха бурни аплодисменти – колегите горещо ме подкрепяха за успешния ми опит. Но те не разбираха – аз започнах да вдишвам дълбоко.

Усещането за „отвореност” продължи дълго, след като се върнах на мястото си. Бях леко замаяна и щастлива в същия момент. Помислих си: „Там където умът се страхува, тялото се справя без проблеми. Трябва само да му имам доверие и да го оставя да си върши своето.” А сърцето ми продължаваше да се радва на лекотата си. Беше свободно и готово.... ”за любов”, допълних аз, сядайки в лотос за минутите медитация...

Оттогава не пропускам да си „отварям” тялото. Всеки път, когато почувствам, че ежедневието и умът ми вземат невротичен превес над моето чувство за свобода и хармония, знам, Мостът ме чака, за да ми помогне…



Благодаря ти, Юле!

понеделник, 9 август 2010 г.

REM Everybody Hurts

петък, 6 август 2010 г.

Изгорях !!!


от слънце...,

от жега...,

от жажда...,

от нерви...,

от напрежение....,

от нетърпение....,

от очакване...,

от желание...,

от мечти...,

ОТ  ЛЮБОВ!

четвъртък, 5 август 2010 г.

Дзен в Емен










сряда, 4 август 2010 г.

В горещата лятна нощ...

няма нищо по-хубаво от това, някой да ти каже .....

вторник, 3 август 2010 г.

Сън ли е, или ни има....?

неделя, 1 август 2010 г.

Don Carlos - Сцена на Вековете, 2010, Царевец




За постановката - великолепна!
За снимките - благодарности за съветите, дадени ми от мноооого вещ в професията човек!
А който иска да се порадва на нещо хубаво - идва "Кармина Бурана" ...