Задушница или психотерапия по български

Не знам дали във виртуалното пространство има място за помени. Не знам и как изглеждат виртуалните помени. Но като дойде Задушница - била тя Зимна, Черешова или Есенна, все си спомням един и същи разказ на Елин Пелин.
Със същото име - "Задушница".
Прочетох го и тази сутрин. И какво да ви кажа - все едно е писан  вчера. Все едно е писан за нашето време и за нашего брата..
Да не говорим за финала..
Така че, ако искате да потъжите и да се посмеете, ето ви един бисер на българската литература. Тук помествам само една малка, част, ако искате да го прочетете целия, кликнете върху връзката...
Бог да прости!

Задушница

Стоилка на два пъти яко си смръкна от Станчовата ракия.

- Да пази, да пази, ама нас не опази, Стоилко.
- Е, не можа - хвала му, тамо нему.
- Едната кукувица ни закука, Стоилко - вьздъхна Станчо и се замисли.
- Едната ни закука, Станчо -- въздъхна Стоилка.
Мъглата ставаше по-гъста, по-тъмна и по-влажна.
Станчо и Стоилка седяха на камьните, със забити в земята погледи, мълчаха и
мислеха.

- Мъчно е така, Стоилко - рече по едно време Станчо, без да я погледне и тъжно
залюля глава.
- Мъчно - не, ами мъчно - отговори Стоилка, с очи устремени в земята и
вьздъхна. - Мисля, мисля, по цяла нощ мисля, па не знам...
- И аз много мисля, па се чудя какво да правя. Виждам, че не може така. Ще
трябва да му се тури някой край. Повече зарад децата. Да има кой да ги гледа.
Човек загази ли, барем с двата крака да загази... Божана, горката, много ме
ядосваше... Е-е, да знаеш какъв лук ми кълцаше на главата! Ама аз пак я обичам,
с пръст не съм я докачил, що има една реч. Кой бие жена си - бие ангела си...

-Махни, Станчо, не думай, че.... Какви ги има! Да я биеш, не, ами и земята под
нея да не оставиш - рече Стоилка и се залюля и тежко като сухо дърво.

- Аз не съм от тях - отговори Станчо -Вярваш ли, че откак е умряла, половин
човек съм станал! Мъчно ми е...

Нов старт

Е, какво да се прави?

Моите шест месеца на почивка и отшелничество вървят към своя край.
Шест месеца  са минимално необходимият срок, за да може човек да приключи с един етап от живота си и да се насочи към нов. След шестият месец нещата започват да изглеждат малко отчаяно и се налага търсенето на помощ.
Но при мен е особенно. Защото обикновенно аз съм тази, която оказва помощ на другите - когато са закъсали душевно, когато са в "долна мъртва точка", отчаяни, обезверени, Озверени...
Да, май някой се досети - психолог съм.
Бях.
Сега нещата стават по-интересни. Защото преминавайки през поредната ми житейска криза си дадох сметка, че само психология не стига.
Рано или късно идва потребността  и от нещо друго, по-светло и по-неуловимо - има нужда от духовност.
Колкото и да е странно, убедих се, че духовността започва в тялото. Ето защо се посветих на йога. Чрез нея на медитация.. и така нататък. До къде ще стигна - не знам.
Но написах всичко това, защото исках да се похваля -  съвсем нахално и откровенно:

първите две крачки са направени - вече имам свой "професионален" блог

http://www.yogaipsihologia.blogspot.com/

и до две - три седмици (благодарение на сибирския студ и сняг, който ми обърка плановете), отваря врати и моето ново студио "Йога&Психология".
Две скромни крачки, но много важни за мен. Защото символизират "завръщането" ми към нормалния живот.
Стискайте палци!!!

P.S. Това са 4 различни варианта на евентуалното лого :"йога за здраве&психология за щастие". Какво ще кажете??