В последните десет години, моето тяло нямаше Божии задачи за изпълнение, така че беше останало да ми служи, както един слуга служи на изпадналия си господар. Аз или му обръщах прекалено внимание (когато то се държеше добре и не ми създаваше проблеми); или пък разтоварвах разочарованията си от живота, обвинявайки го; или пък тотално го игнорирах. От прекалено вманиачени грижи по него – облекло, хигиена, грим, парфюми, маникюри, педикюри, фризьори, фитнес тренери, диети за здравословно хранене, спа- центрове, масажи, тангентори, аква джим, йога, голф, танго , плажове, кремове, френетични шопинги, секс... (СЕКС?! О, боже, не сега тази тема!!)
До съвсем обратното- периоди, в които си седиш в къщи и не излизаш, с изключение до близкия хранителен магазин; не се къпеш с дни, защото така или иначе си чист, пък и за какво ли да го правиш?; любимото ти облекло са долнището на анцунг, оня старият размъкнат вълнен пуловер и дебелите чорапи, изплетени от някоя баба, леля и по-рядко, мама. Парфюмите и кремовете, разкрасителните маски и лаковете са забутани здраво в някое шкафче или чекмедже, което се отваря колкото се може по-рядко, дрехите са изпоподарени на приятелки ( жалко, че в България не са модерни домашните разпродажби, поне някой лев можеше да се изкара от тях); картите за спа- центрове и фитнеси отдавна вече са с изтекли вноски; а йогата, голфа и тангото са записани в графата „Безсмислени разходи”. А Сексът - няма го! Desparesidos!!! Vanished! Sparito! И ако някой се опита да ни говори на тази тема, лицето се свива в презрителна физиономия и се подсещаме за вица за английския лорд, който силно се надявал жена му да забременее още в първата брачна нощ, за да не трябва отново „да повтаря тези смешни движения!”....
После?
После нещо се случва, някаква случка променя леко движението на живота ни и отново внасяме таксите за фитнес, взимаме си час при фризьорката и зареждаме дебитната карта, за да има какво да похарчим в страстен шопинг поход.
Уверена съм, че повечето жени, когато четат тези редове, си казват : ”Нищо ново! И аз съм имала такива периоди и после съм се оправяла!” И знам че е така. Аз го наричам ластична игра или игра на „иди ми, дойди ми”.
Но ето че, от няколко месеца ластичната игра не функционира повече. Има някаква новост. Тялото ми взе да се държи по нов начин. В началото не го чувах и не го разбирах. До оная вечер. Когато, след юнашко хапване и обилно пийване, най-накрая Го чух:
„Ще стана Дебелана!!”
„Писна ми да съм ластик!”
Писна ми да играя на иди ми- дойди ми!’
Искам да съм Дебелана!
И то да съм Щастлива Дебелана!!!”
Когато изричаше последните думи, Тялото ми почти крещеше от екзалтираност. От него струеше решителност, сила и детерминираност. Слушах го с уплах и очарование едновременно. А то продължаваше:
„Стига вече си ме мъчила с глупавите ти диети, масажи и шопинги. Остави ме аз да те водя. Ще те направя здрава яка Дебелана, като от картина на Рубенс или Веронезе. Ще се радваш на живота, а няма да се страхуваш, че не го живееш, „според правилата и очакванията на другите”, Ще си щастлива и ще знаеш, че хората, които са около теб и казват че те обичат наистина го правят, защото са те харесали и обикнали, в твоята „неперфекта” форма – когато си дебела, лакома, мързелива, ленива, сладострастна и сладокусна. И най-накрая ще се освободиш от ужаса на „модерната неостаряваща жена в супер форма!”
Усетих се, че плача, Сълзите ми се стичаха по бузите и хлипах като малко момиченце. Сополи се стичаха от носа ми и ги триех с опакото на ръката си. И с всяко хлипане нещо се стоварваше от душата ми. Знаех, че тялото ми имаше право. Разбирах го не с ума си, ами със сърцето си. Колкото повече в главата ми изкристализирваше идеята за този бунт срещу перфекционизма, толкова повече тревогите ми изчезваха и от плач преминах в смях. Смеех се, щастлива, еуфорична и освободена:
„Да, дявол да го вземе!Имаш право! Защо не те чух по-рано! Вярно е! Стига с това натискане да си перфектен и във форма! Стига с тая вина за всеки залък торта или за всеки кремвирш, обилно намазан с горчица и майонеза. И най-вече, стига с този Ужас от това какво ще каже Другото Същество, когато забележи, че дънките са ти отеснели (а знаем, че то със сигурност ще го забележи).Стига! Стига! Стига! Искам да съм свободна! Искам да не се страхувам! Искам да правя това което искам, а не което трябва! ИСКАМ ДА СЪМ ДЕБЕЛАНА И ДА НЕ МЕ Е СТРАХ ОТ ТОВА!!!”
Докато казвах последните думи вече подскачах от радост и танцувах из цялата стая. Летях. Най-накрая ще бъда свободна и щастлива. И Съществата около мен ще ме харесват и обичат, защото съм Неперфектна! АЗ!
Зaспах сладко, сладко.
Може би си мислите, че на сутринта съм се събудила с тежък махмурлук и нищо непомнеща от нощния делириум?
Нищо подобно.
НА СУТРИНТА СЕ СЪБУДИХ ДЕБЕЛА!!
Стъпих на кантара в банята (от тия дето измерват тегло, мазнини и не знам още какви щуротии) и за малко не припаднах като видях цифрата : 78,5!
Как е възможно? Само до вчера тежах 68 килограма и носех 44 размер?
Втурнах се към гардероба. Трескаво го разрових и извадих един чифт дънки. Започнах да ги нахлузвам... не става... правя няколко подскоци, за да вляза в тях и най-накрая съм вътре. Но двата краища на ципа стоят разделени на повече от дест сантиметра и нямат никакво намерение да се приближат. Опитах да си глътна корема, поемайки дълбоко въздух (стар трик). Но не! Ципът продължаваше категорично да си седи отворен.
Значи е истина? Станала съм Дебелана!
Приседнах на края на леглото, почесах се по мръсната коса, помислих...
Май всъщност отдавна съм си дебела, ма едва сега го разбрах и най-важното – едва сега го приех.
Въздъхнах облекчено. „Това е! Не мога повече да се преструвам! Нека поне го кажа на всички, така няма да ме тормозят повече с очакванията си!”
Реших, че се обадя и да се покажа на всички ония, които някога са ми казвали „обичам те” или „харесвам те” и да проверя как ще ме приемат в истинското ми аплоа.....
