На мама гарджето...(по повод на започващите балове или Честито Завършване)

На мама гарджето се роди наистина с пилешко тегло - 1кг 400 грама! Докато се раждаше бомби падаха около Американската болница в Бейрут, където Онази, Съдбата, ме беше запратила по силата на някакъв нейн каприз. Лекарите ме гледаха обезпокоени, клатеха глави в знак на отчаяние и ми бърбореха нещо на арабски... "Няма да оживее!" прошепна ми преводачът от посолството... Даже не можах да се разплача, толкова бях уплашена...

Една година по-късно пак лекари (този път в България) ми казаха: "Майче, това дете няма нито да проговори, нито да проходи, нито да тръгне на училище. Пригответе си инвалидния стол!"

Толкова бях гневна, че не можах дори да се развикам!

Но на мама гарджето не случайно е гардже! Заловихме се за работа, помогнаха ни други по-млади и кадърни доктори. Резултатът?

На мама гарджето на седем години тръгна на училище:

На десет, пропътува заедно с две години по-големия си брат (другото ми гардже!) половин Европа, за да посрещне с мен 2000 година. Научи се да плува, макар че изпитва панически ужас от водата. Пробва какви ли не спортове - от езда, до стрелба с лък!

Героически устоя на кошмарно  24-часово пътуване с автобус, с току що опериран крак, за да победи още един град и да си хапне сладолед с легендата на италианската психоанализа.

 


 

След което заплени и снобското венецианско общество, като водеше умни разговори на перфектен италиански в салоните на иначе трудно достъпните Pallazi Veneziani!

Ще ви издам и една тайна: Влюби се!!

На мама гарджето тези дни пак ме изненада  - има си свой собствен блог!В който не е писал много, но пък за сметка на това е интересно...
На мама гарджето днес е абитуриент! Днес то завършва средното си образование.
След което заминава да учи в Лондон. В Кингс! Понеже докторите му казаха, че човек от него няма да стане....

Сега разбирате защо моето гардже е най-хубавото!!!

Когато времето няма значение…

..телефони и компютри стоят изключени и захвърлени…

Блудкавата телевизия, която иначе запълва празните времеви пространства, е напълно забравена. Светът, вън от стените на дома ми, продължава глупаво-френетичния си бяг.

Но за нас това е без значение.

Защото сме в друго измерение. Онова на Мига..

Carpe Diem!

Празник настъпва за очите ни – гледаме се с интерес, с удоволствие, с желание, с уважение, с любопитство и проникновение. Опитваме се да гадаем чрез гънките на телата ни, в релефа на мускулите, силата и мекотата им, в миризмата и вкуса на кожата ни – търсим се навсякъде, както се търси съкровище – с трепет, желание и апетит..

Удивително е, колко бързо се създава интимност между двама души, които са привлечени един от друг! Вече имаме собствена територия, която съхранява първите ни общи шеги и закачки, спомени от типа на:” а миналия път...” Небрежната лекота на въпроси от типа :”А правила ли си...?”, „Обичаш ли да...?”, „Би ли направил...?”, Аз разказах ли ти, когато..?”

Две неназовани правила са пазачите на новото общо и свещенно пространство – не се говори за проблемите на ежедневието и не се правят планове за „утре”. Бъдеще време не съществува за нас, защото инстинктивно знаем, че то е враг номер едно. Бъдеще време ни товари с надежди и очаквания, започва да ни изнервя, ако те не се сбъдват. Бъдеще време изкарва от нас лошите страни на характерите ни. Бъдеще време живее в Кутията на Пандора. И трябва да си остане там...

Тук и сега е нашият свят!

Споделена интимност. Нови телесни преживявания. Откровение. Спонтанност. Нежност. Душевен мир и хармония. Блаженство...

После идва вечерта на насищането.

Телата ни изнемогват от жаждата на душите ни.

А погледите продължават да шепнат:

„I want some more….”

Неделна импресия, публикувана във вторник..

Красотата влезе в дома ми...

Погледна ме, изслуша ме, разбра ме и ми изтри сълзите. После деликатно ме погали по главата и нежно ме целуна по врата. Даде ми време и пространство за избор. Търпеливо ме изчака да се разбера и да се реша...

След Красотата, в дома ми влезе и Радостта...
щастливият смях, закачките,.. горчивият шоколад и сладкото вино ,... споделеното мълчание пред огъня в камината...


А накрая прагът ми пристъпи Свободата -да избирам и да бъда избирана,....да усещам и да бъда усещана, ... да докосвам и да бъда докосвана...

топъл мрамор..., кадифен бронз..., непреходна сила...

Това е тя - моята бронзова статуя от Риаче. Оцеляла през "вековете" на живота ми, все така внушителна, запленяваща и вдъхваща чувство за сигурност и човешка доброта...
Какъв късмет и какво щастие, че морето дълго време я е пазило... за мен!