Отидох на църква да си поговоря с Господ...

Тази сутрин се запътих към храма с решителна крачка, което рядко се случва в живота ми. Имах крещящата потребност да си поговоря с Господ. Да го попитам, аджеба, какви ми ги готви...
Близо година се опитвам да сложа обруления си живот в ред,  да преодолея страха си от хората (разбирай от другия, "враждебния" пол), да излекувам ранената си душа  и да постигна малко сигурност и  хармония. И ето, тъкмо започнах да се усмихвам щастливо на Слънцето сутрин, тъкмо започнах да вярвам, че и този път оцелях, Онзи от Горния Свят ми стовари нова изненада.
Пътник отдалеч прекрачи прага на дома ми.
Тихо, мирно и нежно започна да пленява ума ми. С деликатност превзе тялото ми. И се сля с душата ми.
От една седмица цунамито на любовта отново разбива бреговете на съществуването ми. Сравни със земята току що изградената сигурност и ето ме на - отивам да се разправям с Господа. Толкова съм объркана, че влизайки в църквата си казвам:"Ако е трябвало да срещна този човек, прати ми знак".
В храма, който обикновенно е празен, цари леко вълнение. Отдалеч зървам някакви хора, които се суетят около масата пред олтара. Ще има литургия. "Ха", казвам си "ще остана да я видя". Виждам измъчено уморено лице на млада жена, смирен и кротък мъж стои до нея. "Помен", продължавам да си мисля. Попът запява. Старият тревненски иконостас се оглася от молитви за здраве. Поглеждам учудено и се приближавам към масата. Сред питката, свещите, плодовете сладките и виното лежи .... едно бебе!
Нещо ме стяга за гърлото. Май ставам случайна орисница на нечий нов живот. Или пък Дедо Боже ме е чул и ми праща послание?
Продължавам да не вярвам. Мисленно залагам на случайността:"Ако е момиче, значи отговорът е Да и ще трябва да стягам отново куфарите, за да придружа моят Пътник в странстванията му". Сърцето ми бие учестено. Пет, десет минути - ритуалът продължава. Попът ни омайва с напевните си псалми, лицето на майката е озарено (дали от свещи или от любов), а на мен сълзите ми напират.
Когато ритуалът приключва свещенникът започва да обяснява смисъла  му - на 40 ден новороденото се представяло на Господ в Храма и завършвал периода на очистване на лехусата. После започна да дава напътствия на родителите и благопожелания за малката Божидара. МОМИЧЕ!
Възкликнах изумена!
То бива цяла седмица случайности и съвпадения, ама чак пък толкова!!! Погледнах нагоре да проверя дали някой не ме наблюдава и не ми чете мислите. Почернелият от времето таван не даваше признаци на живот.
Пристъпих към празнуващите. Едно мъничко, кротко и обично бебче ме гледаше право в очите, сякаш ми казваше :"Ние от Горния Свят не се шегуваме".Потръпнах. Исках да му се отблагодаря по някакъв начин. Да направя нещо за него и родителите му - съвсем непознати хора. Автоматично свалих от себе си наниза охридски перли, с който сутринта се бях накиприла. Казват, перлите носели щастие и богатство. Поставих ги в пелената на детето под учудения поглед на околните. Не ми се обясняваше нищо. Затова се врътнах и почти тичешком излязох от църквата.
Това е то! Помолих за знак и знак ми бе даден!

Когато времето няма значение…

..телефони и компютри стоят изключени и захвърлени…

Блудкавата телевизия, която иначе запълва празните времеви пространства, е напълно забравена. Светът, вън от стените на дома ми, продължава глупаво-френетичния си бяг.

Но за нас това е без значение.

Защото сме в друго измерение. Онова на Мига..

Carpe Diem!

Празник настъпва за очите ни – гледаме се с интерес, с удоволствие, с желание, с уважение, с любопитство и проникновение. Опитваме се да гадаем чрез гънките на телата ни, в релефа на мускулите, силата и мекотата им, в миризмата и вкуса на кожата ни – търсим се навсякъде, както се търси съкровище – с трепет, желание и апетит..

Удивително е, колко бързо се създава интимност между двама души, които са привлечени един от друг! Вече имаме собствена територия, която съхранява първите ни общи шеги и закачки, спомени от типа на:” а миналия път...” Небрежната лекота на въпроси от типа :”А правила ли си...?”, „Обичаш ли да...?”, „Би ли направил...?”, Аз разказах ли ти, когато..?”

Две неназовани правила са пазачите на новото общо и свещенно пространство – не се говори за проблемите на ежедневието и не се правят планове за „утре”. Бъдеще време не съществува за нас, защото инстинктивно знаем, че то е враг номер едно. Бъдеще време ни товари с надежди и очаквания, започва да ни изнервя, ако те не се сбъдват. Бъдеще време изкарва от нас лошите страни на характерите ни. Бъдеще време живее в Кутията на Пандора. И трябва да си остане там...

Тук и сега е нашият свят!

Споделена интимност. Нови телесни преживявания. Откровение. Спонтанност. Нежност. Душевен мир и хармония. Блаженство...

После идва вечерта на насищането.

Телата ни изнемогват от жаждата на душите ни.

А погледите продължават да шепнат:

„I want some more….”

Неделна импресия, публикувана във вторник..

Красотата влезе в дома ми...

Погледна ме, изслуша ме, разбра ме и ми изтри сълзите. После деликатно ме погали по главата и нежно ме целуна по врата. Даде ми време и пространство за избор. Търпеливо ме изчака да се разбера и да се реша...

След Красотата, в дома ми влезе и Радостта...
щастливият смях, закачките,.. горчивият шоколад и сладкото вино ,... споделеното мълчание пред огъня в камината...


А накрая прагът ми пристъпи Свободата -да избирам и да бъда избирана,....да усещам и да бъда усещана, ... да докосвам и да бъда докосвана...

топъл мрамор..., кадифен бронз..., непреходна сила...

Това е тя - моята бронзова статуя от Риаче. Оцеляла през "вековете" на живота ми, все така внушителна, запленяваща и вдъхваща чувство за сигурност и човешка доброта...
Какъв късмет и какво щастие, че морето дълго време я е пазило... за мен!

Силата на навика

Купих си комплект чаршафи. Италиански. Хубави и скъпи. Сто процента памук. И в любимите ми цветове – сиво, розово, лила. Меки и нежни на допир.


Донасям ги с радост в къщи. Нямам търпение да ги застеля, да видя леглото си, колко ли хубаво ще изглежда. Махам припряно старите, които на практика са още съвем чисти, тъй като съм ги сложила преди два дена.

Много обичам да ми е красиво и уютно.

Започвам ритуалните действия, изпълнена с благоговеене. Първо постилам тъмнорозовият долен чаршаф. Малко е големичък, но пък така добре обхваща матрака.

Следват възгланиците – обличам ги нетърпеливо в новите калъфки, които  изпълват стаята с топлите си пастелни цветове. Харесват ми. Радвам им се. Седят елегантно и приканващо на мястото си.

Накрая идва ред на „пухенката”, както моята приятелка Тони, нарича леката завивка от гъши пух. Вадя калъфа от опаковката, разтварям го, разстилам го върху леглото.

И замръзвам!

Огромен е!

Моята пухенка се събира два пъти в него. Гледам го втренчено и гърлото ми започва да се свива и да се превръща в буца от нещо тежко и бодливо.

Разбирам, че поддадена на шопинг-страстите си, въобще не съм внимавала. Купила съм комплект за брачно ложе, matrimoniale, както го наричат онези от Ботуша.

Съвсем забравих, че отскоро съм отново single.

Какво да се прави – силата на навика!

Лепкава сапунка

Нещо лепкаво ме е обляло. Като сапун, ама катранен. Трудно се измива и мирише много, много гадно. Бая ще има да се търкам, докато го изчистя. А още по-лошото, че се е полепил не по кожата ми. По душата ми се е полепил. И всеки път като усетя вонята му ми иде да повръщам.


..........................



Първо се започна с лъжите. Докато не се издаде случайно.Намирам sms "Ужасно ми липсва есикът ти. И не само той". Вдигам безумен скандал. Не за друго, ами заради лъжата. Иначе нещата така и така бяха започнали да вървят в една определена посока, която със сигурност не беше „ще остареем заедно”. Последваха извинения, обяснения, обещания.

После се кротна – разболя се тежко и имаше нужда от медицинска сестра. След това от реставратор на унаследен имот...От градинар...От сътрудник в бизнеса... От шофьор... И тъй нататък.



А пък като му се размина букета, започна да пази диета, да спортува и да мърмори все повече. И все повече да се засяда пред компютъра.



Женската ми интуиция се напрегна. Надуши нова лъжа. Намери я. Хакнах му мейла. Той не е технически гений, а аз съм си половин ченге... "Нямам търпение да се срещнем отново! Когато те видях за първи път, исках огромните ти като вълни гърди да ме обгърнат, да откъсна розата на рубинените ти устни..."

Този път нямаше скандали. Просто един ден си събрах парцалките и заминах.



Нямам време за губене с пубертетски истории. Та минахме петдесетте вече!



Сега ме обливат заплахи – от „ще ти счупя главата”, до „ще ти пусна адвокатите”. Пък и други сапунски простотии – сменени брави ("та да останеш на улицата"), заключени с девет ключа в един склад лични вещи и тъй нататък.



В същото време, обаче, по мрежата тече усилена кореспонденция. Насочена към нови бъдещи жертви :”Харесвам много красотата ти, излъчва такава беззащитност”, „Искам да потъна в очите ти и да те опозная до дъно”, „Какъв подарък да ти донеса от Чикаго, кой номер дрехи носиш?” (слабото тяло е важен фактор в избора).



Този път не изобличавам – търся път да се разберем като хората и кой от къде е. Предлагам:”Виж и двамата заслужаваме да сме щастливи, а заедно не можем. Може би имаш нужда от друга? Може би вече си я намерил? Ако е така, ок. Дай да приключим мирно-кротко”.



Последва войнствен отговор:



„Нямам никаква жена! Ти си въобразяваш!”



Моля???



Ами тази, на която писа, че обожаваш мистичната й женственост и нямаш търпение да й облечеш саморъчно подаръка, донесен чак отвъд океана? Тя коя е?



Гледам го тъжно...Той не знае на кого носи подарък, но аз знам. На мен.

Само че регистрирана с фалшиво име и фиктивен профил!



................................................................



Както казах, най-мразя лъжите. Дребните, тъпите, недообмислените. Страшно ме разочароват такива неща. Приличат ми на недоизкусурен сценарий на латиноамериканска сапунка. От ония, лепкавите...