Със същото име - "Задушница".
Прочетох го и тази сутрин. И какво да ви кажа - все едно е писан вчера. Все едно е писан за нашето време и за нашего брата..
Да не говорим за финала..
Така че, ако искате да потъжите и да се посмеете, ето ви един бисер на българската литература. Тук помествам само една малка, част, ако искате да го прочетете целия, кликнете върху връзката...
Бог да прости!
Задушница
Стоилка на два пъти яко си смръкна от Станчовата ракия.
- Да пази, да пази, ама нас не опази, Стоилко.
- Е, не можа - хвала му, тамо нему.
- Едната кукувица ни закука, Стоилко - вьздъхна Станчо и се замисли.
- Едната ни закука, Станчо -- въздъхна Стоилка.
Мъглата ставаше по-гъста, по-тъмна и по-влажна.
Станчо и Стоилка седяха на камьните, със забити в земята погледи, мълчаха и
мислеха.
- Мъчно е така, Стоилко - рече по едно време Станчо, без да я погледне и тъжно
залюля глава.
- Мъчно - не, ами мъчно - отговори Стоилка, с очи устремени в земята и
вьздъхна. - Мисля, мисля, по цяла нощ мисля, па не знам...
- И аз много мисля, па се чудя какво да правя. Виждам, че не може така. Ще
трябва да му се тури някой край. Повече зарад децата. Да има кой да ги гледа.
Човек загази ли, барем с двата крака да загази... Божана, горката, много ме
ядосваше... Е-е, да знаеш какъв лук ми кълцаше на главата! Ама аз пак я обичам,
с пръст не съм я докачил, що има една реч. Кой бие жена си - бие ангела си...
-Махни, Станчо, не думай, че.... Какви ги има! Да я биеш, не, ами и земята под
нея да не оставиш - рече Стоилка и се залюля и тежко като сухо дърво.
- Аз не съм от тях - отговори Станчо -Вярваш ли, че откак е умряла, половин
човек съм станал! Мъчно ми е...
