Светла Коледа ( дълъг женски монолог)

Миналият декември помолих Дядо Мраз за чудо...   
И чудо биде!
2010 година бе превратна за мен. Dalle stalle alle stelle. От пълна самота, изолация, отшелничество, безверие и безбъдещност, през бавно прераждане, пренамиране, препрограмиране, пренастройване и презареждане - до нов оптимизъм,  надежди и планове, нов ентусиазъм. Което пък от своя страна разпали нови страсти и огньове, нови полети.
Тези, последните, ме отведоха наистина неочаквано далеч - чак отвъд Океана, в "Обратната" на нас Земя (но за нея някой друг път).
Седя и медитирам.
Съзнанието ми се изпълва с образи на жени, а сърцето ми - с топли чувства. Ако не бяха те - моите верни приятелки, моите посестрими, лечителки, феи-пазителки, които през тази година се погрижиха за мен, днес нямаше да съм тук и да пиша. През същата тази година, пак благодарение на тях научих и две много важни неща - научих се да прощавам и да бъда благодарна. От сърце!
Ето защо този пост е посветен на жените в моят живот.

Започвам с другата Кикиморка - Антонела, сестрата, която като малка не съм имала, но която животът ми тъй щедро ми подари. Която се намесва всеки път като смел боец, за да ме изтръгне от лапите на собствените ми заблуди и слабости и не й мигва окото, ако трябва да ми набие канчето по главата ...:) Която винаги знае, кога е време да ми избърше сополите и кога да ми повтори, казаните веднъж от мен думи и станали нейно мото :”Ще ти мине!” Кога да ме разсмее и кога да ми се оплаче. И дори – кога да ме напие...:)  Благодаря ти, сестро! Благодаря и за Пендето и  леля Донка, с която май взаимно сме си фенки. Светла Коледа!
На втората ми сестра  -  Наталия,  която ме пази и ми помага, когато затъвам в дреболиите на ежедневието и  майка й - леля Цанка, която не на шега наричам "търновската ми майка" (и  най-добрата кулинарка, която познавам). Двете ми отворихте широко вратите на вашето огромно, обично семейство и практически ме осиновихте! Да сте ми живи и здрави, и белите и злините да бягат надалеч от вас!
На двете Сашки - старата, която все ме отрезвява с язвителния си хумор, но се притичва (в преносен смисъл - не я карайте да става от компютъра) на секундата, когато изрева в нета, че имам нужда от помощ, съвет или информация; и новата - приемната майка на моите Буби и моя официална орисница, която с магическата си фраза (няма да ви издавам коя е - иначе няма да е магическа, нали така) ме съпроводи чак до любимия си духовен брат. Сашета, идея си нямате, колко ми е хубаво, като знам, че ви има. Стократно да ви се връщат добротата и грижата, които полагате за хората около себе си.
На Антония, която за мен си е винаги Тони, нищо, че управлява половин Европа. Гордея се с теб, радвам се, когато успеем да се засечем някъде по незнайните планетни ширини и дължини, защото знам, че съм една от не многото, които познават твоето палаво, момичешко, неостаряващо и вечно мечтателно същество. Знам, че ще си останеш такава завинаги - оцеляла си толкова много бури! Затова, наистина ти обещавам един ден един букет да е само твой :.)

 На моята лечителка и  гателка - Крем -  топлината на семейството, което си изградила и държиш в силната си женска прегръдка, ми дава надежда за бъдещето ни. Ако има повече като теб с Люси - шъ съ оправим !!! Колкото до звездите... ти знаеш по-добре от мен какво ни чака занапред.
На жената, с която преживяхме една истинска война - тази в Ливан! Скъпа Уляна, посестрима в сгоди и несгоди, благодаря ти, че не си ме забравила и буквално с майчинска грижа мислиш за мен и до днес. Ангелчето е над главата ми... дано да има такова и над твоята.

Наистина съм късметлийка, че имам такова могъщо женско обкръжение! И то продължава да се попълва непрекъснато - мисля си за всички онези кратки, но хубави преживявания и за новите момичета в живота ми - Виляна, която вероятно сега трепери от студ някъде из ашрамите в Индия;  Кремена Т. и любимото ми Юле, учителки и йога-дружки; Петя Ст. - строгата преподавателка, която първа ме поведе към  брега на възстановяването;  Росица - какво щях да правя без твоите невероятни истории по празниците, които ме карат да се смея до сълзи и твоята веща помощ в административните дебри; Мария от преживяването ми в Емен – толкова уютно се чувства човек около теб; Дарина – още не мога да забравя „енергийните” ти ръце, които ме лекуваха;Бистра, Катя, Хриси ..... май списъка наистина се оказва дълъг.


Не искам да забравя и деликатното женско виртуално присъствие – Блага, Ария, Нейзи, Албена, Петя, Ирония И.,Мория, Златина, Авичка, Димитрана, Модерната Вещица, Савлена, Розичка и Щастливото Езерце, Алиса, Нецо, Нощната вещичка (нещо много сме в нет пространството тия с метлите, а?) ... Скъпи сестри по клавиатура, вашите коментари бяха важни за мен и много често ми оправяха кривините като с магическа пръчка. Нека вдъхновението да не ви напуска и през следващата година.


На всички вас Светла и Щастлива Коледа! Пожелавам ви и здраве, и любов, и кураж – да се осъщетвят мечтите ви и да се изпълнят сърцата ви!

P.S. Макар че тези редове са посветени на близки за мен хора, знам че има и някой, който ги чете тайничко с тежко сърце и тъмни очи. Не те виня и не те коря. Разбирам те (и аз съм минала през този кръг на ада, всяка жена рано или късно преминава оттам), пожелавам ти да се възстановиш наистина здрава и силна. И ти благодаря ! Твоето невидимо бдително и укорително присъствие ме кара да не забравям откъде тръгнах,  да не се главозамайвам и най-вече да ценя, да се грижа и уважавам това, с което съдбата ме дарява. Светла Коледа и на теб! Ако пък толкова ти харесва блогуването – вземи че опитай. Може и да помогне ...

МотоРок Валкирии в Търново

Жени на мотори: присъствие осезателно, запленяващо и ... секси...

Москва слезам верит...

Седя и си гледам снощи телевизията. Нали е неделя. И прехвърляйки каналите намирам по руската "Москва слезам не верит". Подскачам от радост. За мен, бивша възпитаничка на руска езикова гимназия, това е култов филм. Правя си чашка ароматен чай и се настанявам удобно на дивана, предвкусвайки приятната вечер. Гледам с внимание, макар че знам филма на изуст! Припомням си всяка сцена, всяка реплика, всяка песен, използвана за музикално оформление. Близо съм до катарзиса - толкова ми е хубаво! Обичам Катерина (главната героиня). Заобичах я още, когато гледах филма за първи път - младо момиче, невинно и наивно, което първо бива изиграно от лукав мъж, но не се предава и успява да си намери място в живота - става силна, независима и обожавана... И справедливостта тържествува зад раменете й. После се появява Той, заслуженият. И тя въздъхва влюбено:"Господи, как я тебе искала!"... До тук добре. Това го помнех - модерната приказка за Пепеляшка.
НО!
Тази вечер за първи път видях нещо ново.
и никак не ми хареса....
ТОЙ, златният, в един момент разкрива коя всъщност е неговата възлюблена (директор на завод) и вижте какво следва после:



Честно казано, тези десет минути ми отровиха спомените за филма. Защото той спира до тук, а аз изживях развитието на историята в истинския живот.
Работата е в това, че този мъж няма да успее да приеме факта, че жената до него е по-силна и по-кадърна. И тяхната красива любов постепенно ще се превърне в ад. Той ще се стреми непрекъснато да се докарва като мъж (първите признаци ги има - вижте само как строго пита дали има нещо за ядене и как се прави на безразличен, когато тя го гледа влюбено). А за нея има един единствен сценарий - след като първо се обезличава заради него (пример: измитата й физиономия във финала на филма и подчиненото й поведение, с което му сервира), накрая ще бъде изправена пред избора: или той или кариерата й. И каквото и да избере, все ще бъде грешно и изпълнено със сълзи.
Ех, Катя, Катя! Москва верит слезам! и как же!!
Затова, момичета,  нека не се обезличаваме заради едната любов! Или по-скоро нека не забравяме първо да обичаме себе, а после останалите. Жените, които се придържат към това правило правят чудеса - пак тази нощ една друга Катрин(Бигълоу) ни показа как жената може да бъде дори по-добра от собствения си (бивш) мъж!
Честит празник!
от една оцеляла ветеранка ....

За страданието на Модерната Вещица

Чета последният пост на Модерната Вещица и косите ми настръхват. Цялото ми тяло се напряга, усещам едно неприятно събиране на кръвта от периферията на тялото ми, към тила. А там се заформя огненото кълбо на гнева. Всеки път, когато някой ми разказва подобна история, виждам или дори ставам обект някакво насилие, тилът ми изтръпва. И тогава, за да се разсее това усещане си спомням нещо наистина хубаво, което дава много кураж:


Не допускай никакво насилие над себе си,
нито от меч, нито от слово,
нито от Цар, нито от Бог,
дори и да е от обич!

Поп Богомил, 9 век


Приятна вечер на всички посестрими...

Изповедта на една бъдеща дебелана...

Нека се разберем още от началото – никога, ама никога през живота си не съм била дебела. По семейна линия и на двамата ми родители, всички сме тънки, достатъчно високи, хармонични и стройни, и дори ако се е случвало някой да качи един два килограма отгоре, първо не са се забелязвали, и второ, бързо, бързо килограмите са слизали надолу. Аз дори по време на бременностите ми не изглеждах дебела (спомням си, че когато постъпих с родилни болки с вторият ми син, медицинската сестра ме погледа озадачено и ме попита: :”Мадам, сигурна ли сте, че сте бременна?").

В последните десет години, моето тяло нямаше Божии задачи за изпълнение, така че беше останало да ми служи, както един слуга служи на изпадналия си господар. Аз или му обръщах прекалено внимание (когато то се държеше добре и не ми създаваше проблеми); или пък разтоварвах разочарованията си от живота, обвинявайки го; или пък тотално го игнорирах. От прекалено вманиачени грижи по него – облекло, хигиена, грим, парфюми, маникюри, педикюри, фризьори, фитнес тренери, диети за здравословно хранене, спа- центрове, масажи, тангентори, аква джим, йога, голф, танго , плажове, кремове, френетични шопинги, секс... (СЕКС?! О, боже, не сега тази тема!!)
До съвсем обратното- периоди, в които си седиш в къщи и не излизаш, с изключение до близкия хранителен магазин; не се къпеш с дни, защото така или иначе си чист, пък и за какво ли да го правиш?; любимото ти облекло са долнището на анцунг, оня старият размъкнат вълнен пуловер и дебелите чорапи, изплетени от някоя баба, леля и по-рядко, мама. Парфюмите и кремовете, разкрасителните маски и лаковете са забутани здраво в някое шкафче или чекмедже, което се отваря колкото се може по-рядко, дрехите са изпоподарени на приятелки ( жалко, че в България не са модерни домашните разпродажби, поне някой лев можеше да се изкара от тях); картите за спа- центрове и фитнеси отдавна вече са с изтекли вноски; а йогата, голфа и тангото са записани в графата „Безсмислени разходи”. А Сексът - няма го! Desparesidos!!! Vanished! Sparito! И ако някой се опита да ни говори на тази тема, лицето се свива в презрителна физиономия и се подсещаме за вица за английския лорд, който силно се надявал жена му да забременее още в първата брачна нощ, за да не трябва отново „да повтаря тези смешни движения!”....
После?
После нещо се случва, някаква случка променя леко движението на живота ни и отново внасяме таксите за фитнес, взимаме си час при фризьорката и зареждаме дебитната карта, за да има какво да похарчим в страстен шопинг поход.
Уверена съм, че повечето жени, когато четат тези редове, си казват : ”Нищо ново! И аз съм имала такива периоди и после съм се оправяла!” И знам че е така. Аз го наричам ластична игра или игра на „иди ми, дойди ми”.
Но ето че, от няколко месеца ластичната игра не функционира повече. Има някаква новост. Тялото ми взе да се държи по нов начин. В началото не го чувах и не го разбирах. До оная вечер. Когато, след юнашко хапване и обилно пийване, най-накрая Го чух:
„Ще стана Дебелана!!”
„Писна ми да съм ластик!”
Писна ми да играя на иди ми- дойди ми!’
Искам да съм Дебелана!
И то да съм Щастлива Дебелана!!!”

Когато изричаше последните думи, Тялото ми почти крещеше от екзалтираност. От него струеше решителност, сила и детерминираност. Слушах го с уплах и очарование едновременно. А то продължаваше:

„Стига вече си ме мъчила с глупавите ти диети, масажи и шопинги. Остави ме аз да те водя. Ще те направя здрава яка Дебелана, като от картина на Рубенс или Веронезе. Ще се радваш на живота, а няма да се страхуваш, че не го живееш, „според правилата и очакванията на другите”, Ще си щастлива и ще знаеш, че хората, които са около теб и казват че те обичат наистина го правят, защото са те харесали и обикнали, в твоята „неперфекта” форма – когато си дебела, лакома, мързелива, ленива, сладострастна и сладокусна. И най-накрая ще се освободиш от ужаса на „модерната неостаряваща жена в супер форма!”

Усетих се, че плача, Сълзите ми се стичаха по бузите и хлипах като малко момиченце. Сополи се стичаха от носа ми и ги триех с опакото на ръката си. И с всяко хлипане нещо се стоварваше от душата ми. Знаех, че тялото ми имаше право. Разбирах го не с ума си, ами със сърцето си. Колкото повече в главата ми изкристализирваше идеята за този бунт срещу перфекционизма, толкова повече тревогите ми изчезваха и от плач преминах в смях. Смеех се, щастлива, еуфорична и освободена:

„Да, дявол да го вземе!Имаш право! Защо не те чух по-рано! Вярно е! Стига с това натискане да си перфектен и във форма! Стига с тая вина за всеки залък торта или за всеки кремвирш, обилно намазан с горчица и майонеза. И най-вече, стига с този Ужас от това какво ще каже Другото Същество, когато забележи, че дънките са ти отеснели (а знаем, че то със сигурност ще го забележи).Стига! Стига! Стига! Искам да съм свободна! Искам да не се страхувам! Искам да правя това което искам, а не което трябва! ИСКАМ ДА СЪМ ДЕБЕЛАНА И ДА НЕ МЕ Е СТРАХ ОТ ТОВА!!!”

Докато казвах последните думи вече подскачах от радост и танцувах из цялата стая. Летях. Най-накрая ще бъда свободна и щастлива. И Съществата около мен ще ме харесват и обичат, защото съм Неперфектна! АЗ!

Зaспах сладко, сладко.
Може би си мислите, че на сутринта съм се събудила с тежък махмурлук и нищо непомнеща от нощния делириум?
Нищо подобно.

НА СУТРИНТА СЕ СЪБУДИХ ДЕБЕЛА!!

Стъпих на кантара в банята (от тия дето измерват тегло, мазнини и не знам още какви щуротии) и за малко не припаднах като видях цифрата : 78,5!
Как е възможно? Само до вчера тежах 68 килограма и носех 44 размер?
Втурнах се към гардероба. Трескаво го разрових и извадих един чифт дънки. Започнах да ги нахлузвам... не става... правя няколко подскоци, за да вляза в тях и най-накрая съм вътре. Но двата краища на ципа стоят разделени на повече от дест сантиметра и нямат никакво намерение да се приближат. Опитах да си глътна корема, поемайки дълбоко въздух (стар трик). Но не! Ципът продължаваше категорично да си седи отворен.
Значи е истина? Станала съм Дебелана!
Приседнах на края на леглото, почесах се по мръсната коса, помислих...
Май всъщност отдавна съм си дебела, ма едва сега го разбрах и най-важното – едва сега го приех.
Въздъхнах облекчено. „Това е! Не мога повече да се преструвам! Нека поне го кажа на всички, така няма да ме тормозят повече с очакванията си!”
Реших, че се обадя и да се покажа на всички ония, които някога са ми казвали „обичам те” или „харесвам те” и да проверя как ще ме приемат в истинското ми аплоа.....