И макар да знаех, че рано или късно това щеше да се случи, макар и той сам да ми е казвал, че не го е страх и че е готов и да не тъгуваме, след като той си отиде,... днес се чувствам сираче!
Смъртта никога не е толкова трудна за тези, които си отиват, отколкото за тези, които остават. Сам Джиджи говореше непрекъснато за това, че хората ги е страх от смъртта и че в момента на еволюцията на хомо сапиенс, осъзнаването й е било повратна точка в развитието му - неговото истинско изгонване от рая. За сетен път си мисля, че страхът не е само от това, че ние, някой ден, хипотетично и не толкова, ще напуснем земята. Страхът ни се състои в това, че преди да дойде нашият ред, ще се наложи да се справяме със загубата на скъпи за нас хора. Ще трябва да свикваме да живеем без тях, да „продължаваме напред”(отвратително банални, но верни думи) и преди всичко ще се учим да си прощаваме сами на себе си затова, че сме били немарливи, нехайни, безхаберни по отношение на загубеният вече човек и не сме му дали всичко онова, което в последствие ни хрумва – „можех да направя”..., „трябваше да отидем заедно”...., „защо не му/й казах, че....”
Загубата.
Онова отвратително чувство на празнота, всеки път когато през ума ни мине мисълта за вече Не- съществуващото и Не-възможното. Моментното спиране на сърцето, всеки път, когато се сетим, че „вече го няма”. Дълбоката неконтролируема тъга, която напира в гърлото и очите ни и онова безмерно желание да има някой до нас в този така крехък момент...
И така, вече няма да мога да ....
Carpe Diem Gigi!
Поздравявам те за последно с любимата ти песен от любимият ти филм. Такъв и ще останеш в сърцето ми - дребничък като гном, все усмихнат, преизпълнен с любов към хората (не случайно най-успешната ти книга се нарича "Маймунке, обичам те") и винаги готов бащински да изслушаш и да утешиш някого с гальовното "povero passerotto"....
prof. Luigi De Marchi 1937-2010
