Защото аз чета така. Сливам се с книгата. Пиша коментари по свободни полета, ако се наложи лепя допълнителни листчета.Дискутирам със себе си и с автора. Оспорвам, съгласявам се, подигравам или се смея – всичко е написано. Затова съм и МнООООго ревнива към книгите си – не ги давам на заем. Все едно да давам на заем част от душата си.Като мине известно време, обичам да прелиствам отново прочетената творба. Припомням си преживяното. Търся промени във вижданията ми. Разбирам дали наистина съм научила нещо и дали съм се придвижила напред в идеите си.А когато приключа някоя книга, която НАИСТИНА ми е харесала, не бързам да започна друга. Предпочитам да оставя чувствата и впечатленията от прочетеното да в”преседят” в мен известно време. И евентуално да ме „вдъхновят” за някой друг ред или собствена мисъл. Да поникнат, един вид..Ако пък наистина съм много ентусиазирана, добавям и нет-разследване за автора и за историята на написването на творбата му .Понякога ми се дощява и да стегна куфарчето, за да отида на мястото, къде е живял той/тя или където е била написана книгата, но... летящото килимче не ме слуша много, много.
Защо ви пиша всичко това? Защото по времето на моят псевдо-свинско-пилешки грип си дадох сметка за това:
Напук на мрачните видения на Рей Бредбъри или пък на ликуването на XD поколението, книгата, тази вековна човешка приятелка, все пак успява да оцелее и намери място в живота ни. Точно тогава, когато сме започнали да си казваме, че „повече нямам време за това”.
Не е ли чудесно!
