Средство за Не-страх

С йога-инструкторката работим върху новите асани в основния комплекс…


Тя показва : свещ, рало, пак свещ. И в един момент гъвкаво и ловко се изметва назад и прави мост!

В главата ми оттеква едно :”Е,НЕ! ТОВА никога няма да го направя!”

Шегува ли се! Аз с моите години, с втърдения си гръб, с огромното си тромаво тяло! Да се мяткам като риба насам - натам!

Два дена се спотайвам в групата и си намирам извинения, за да не опитвам. На третия, обаче, Юлето не пропуска да ме попита :”Справяш ли се?” Кротко признавам, че не. В следобедното занятие преминаваме инструкциите. Юлето ни приканва да излезем пред групата и да пробваме. Хем ми се ще, хем не ми стига куража. Другар по постелка ме подкрепя: „Върви, върви опитай!”. Ставам, с колеблива походка си проправям път сред разположилите си на земята колеги и се чувам как казвам на глас:”Ей сега умрях!” Признавам, страх си ме беше. Ами ако ми се повреди нещо гръбнака? Винаги ми е бил слабото място. Юлето благо и спокойно започва да ми дава инструкции. Повдигане на краката, свещ, рало. До тук добре! Пак свещ. „Левият крак свий към главата, десният назад към пода…” Замръзвам в движението. Единият крак притиска главата ми, а другият виси безнадежно във въздуха. Не успявам да намеря земята – тя просто е изчезнала. Обхваща ме лека паника и съм на път да се откажа, но едно нежно докосване и няколко окуражителни думи ми помагат да се отпусна назад още малко. Приземявам се първо с десния,а после и с левия си крак. В този момент изненадващо усещам как гръдният ми кош се… отваря! Все едно някой разряза с огормна лозарска ножица гръдната кост и ме накара да вдишам. И още. И още. И още. Дробовете ми се пълнеха с въздух за първи път. Усещах си сърцето. Усещах себе си. Извиках от изненада. Около мен се разнасяха бурни аплодисменти – колегите горещо ме подкрепяха за успешния ми опит. Но те не разбираха – аз започнах да вдишвам дълбоко.

Усещането за „отвореност” продължи дълго, след като се върнах на мястото си. Бях леко замаяна и щастлива в същия момент. Помислих си: „Там където умът се страхува, тялото се справя без проблеми. Трябва само да му имам доверие и да го оставя да си върши своето.” А сърцето ми продължаваше да се радва на лекотата си. Беше свободно и готово.... ”за любов”, допълних аз, сядайки в лотос за минутите медитация...

Оттогава не пропускам да си „отварям” тялото. Всеки път, когато почувствам, че ежедневието и умът ми вземат невротичен превес над моето чувство за свобода и хармония, знам, Мостът ме чака, за да ми помогне…

Благодаря ти, Юле!

Отидох на църква да си поговоря с Господ...

Тази сутрин се запътих към храма с решителна крачка, което рядко се случва в живота ми. Имах крещящата потребност да си поговоря с Господ. Да го попитам, аджеба, какви ми ги готви...
Близо година се опитвам да сложа обруления си живот в ред,  да преодолея страха си от хората (разбирай от другия, "враждебния" пол), да излекувам ранената си душа  и да постигна малко сигурност и  хармония. И ето, тъкмо започнах да се усмихвам щастливо на Слънцето сутрин, тъкмо започнах да вярвам, че и този път оцелях, Онзи от Горния Свят ми стовари нова изненада.
Пътник отдалеч прекрачи прага на дома ми.
Тихо, мирно и нежно започна да пленява ума ми. С деликатност превзе тялото ми. И се сля с душата ми.
От една седмица цунамито на любовта отново разбива бреговете на съществуването ми. Сравни със земята току що изградената сигурност и ето ме на - отивам да се разправям с Господа. Толкова съм объркана, че влизайки в църквата си казвам:"Ако е трябвало да срещна този човек, прати ми знак".
В храма, който обикновенно е празен, цари леко вълнение. Отдалеч зървам някакви хора, които се суетят около масата пред олтара. Ще има литургия. "Ха", казвам си "ще остана да я видя". Виждам измъчено уморено лице на млада жена, смирен и кротък мъж стои до нея. "Помен", продължавам да си мисля. Попът запява. Старият тревненски иконостас се оглася от молитви за здраве. Поглеждам учудено и се приближавам към масата. Сред питката, свещите, плодовете сладките и виното лежи .... едно бебе!
Нещо ме стяга за гърлото. Май ставам случайна орисница на нечий нов живот. Или пък Дедо Боже ме е чул и ми праща послание?
Продължавам да не вярвам. Мисленно залагам на случайността:"Ако е момиче, значи отговорът е Да и ще трябва да стягам отново куфарите, за да придружа моят Пътник в странстванията му". Сърцето ми бие учестено. Пет, десет минути - ритуалът продължава. Попът ни омайва с напевните си псалми, лицето на майката е озарено (дали от свещи или от любов), а на мен сълзите ми напират.
Когато ритуалът приключва свещенникът започва да обяснява смисъла  му - на 40 ден новороденото се представяло на Господ в Храма и завършвал периода на очистване на лехусата. После започна да дава напътствия на родителите и благопожелания за малката Божидара. МОМИЧЕ!
Възкликнах изумена!
То бива цяла седмица случайности и съвпадения, ама чак пък толкова!!! Погледнах нагоре да проверя дали някой не ме наблюдава и не ми чете мислите. Почернелият от времето таван не даваше признаци на живот.
Пристъпих към празнуващите. Едно мъничко, кротко и обично бебче ме гледаше право в очите, сякаш ми казваше :"Ние от Горния Свят не се шегуваме".Потръпнах. Исках да му се отблагодаря по някакъв начин. Да направя нещо за него и родителите му - съвсем непознати хора. Автоматично свалих от себе си наниза охридски перли, с който сутринта се бях накиприла. Казват, перлите носели щастие и богатство. Поставих ги в пелената на детето под учудения поглед на околните. Не ми се обясняваше нищо. Затова се врътнах и почти тичешком излязох от църквата.
Това е то! Помолих за знак и знак ми бе даден!

Любов и свобода

Много е лесно да се откажеш от Любовта и да останеш сам.
Но да обичаш и да не ревнуваш,
да обичаш и да не се отнасяш собственически към любовта си,
да обичаш и да даваш абсолютна свобода на другия,
това е истинската, грандиозна реализация на Любовта...

Ошо

Не се страхувай!

„Страх ме е, че отново се влюбвам в теб...”казваш, без дори да ме погледнеш.
Замръзвам с усмивка на лице. Искам да се направя, че не съм чула, но не мога.Сърцето ми лекичко изтръпва. Въздъхвам куражлийската. Продължавайки да се взирам в теб, бодро изтърсвам: „Няма страшно!” И сменям темата...
Но случилото се остава в мен. Върти се из главата ми през цялата вечер. Мислите продължават да зреят, дори когато тялото ми отпуснато в блаженство, спеше до твоето.
На сутринта се събуждам с кънтящото „Няма страшно!” И разбирам – не съм го казала само на теб. Казала съм го и на себе си.

Не се страхувай!
Любовта не винаги наранява. Любовта не винаги предава. Любовта не винаги унищожава.
Зависи какво искаш от нея...

Не се страхувай!
Искай мъдро и умерено. Искай толкова, колкото наистина можеш да понесеш. Искай толкова, от колкото действително имаш нужда. И нито капчица повече...

Не се страхувай!
Обичай смело и страстно. Иначе Любов ли е? Давай щедро и с радост онова, което имаш и искаш да дадеш.
И не претендирай замяна..

Не се страхувай!
Радвай се, че и днес можеш да се влюбиш. Любовта е дар от боговете. Не я опошлявай със земни дела..
Иначе тя ще се превърне в сделка....

Не се страхувай!
И ще можеш да полетиш към Луната

На мама гарджето...(по повод на започващите балове или Честито Завършване)

На мама гарджето се роди наистина с пилешко тегло - 1кг 400 грама! Докато се раждаше бомби падаха около Американската болница в Бейрут, където Онази, Съдбата, ме беше запратила по силата на някакъв нейн каприз. Лекарите ме гледаха обезпокоени, клатеха глави в знак на отчаяние и ми бърбореха нещо на арабски... "Няма да оживее!" прошепна ми преводачът от посолството... Даже не можах да се разплача, толкова бях уплашена...

Една година по-късно пак лекари (този път в България) ми казаха: "Майче, това дете няма нито да проговори, нито да проходи, нито да тръгне на училище. Пригответе си инвалидния стол!"

Толкова бях гневна, че не можах дори да се развикам!

Но на мама гарджето не случайно е гардже! Заловихме се за работа, помогнаха ни други по-млади и кадърни доктори. Резултатът?

На мама гарджето на седем години тръгна на училище:

На десет, пропътува заедно с две години по-големия си брат (другото ми гардже!) половин Европа, за да посрещне с мен 2000 година. Научи се да плува, макар че изпитва панически ужас от водата. Пробва какви ли не спортове - от езда, до стрелба с лък!

Героически устоя на кошмарно  24-часово пътуване с автобус, с току що опериран крак, за да победи още един град и да си хапне сладолед с легендата на италианската психоанализа.

 


 

След което заплени и снобското венецианско общество, като водеше умни разговори на перфектен италиански в салоните на иначе трудно достъпните Pallazi Veneziani!

Ще ви издам и една тайна: Влюби се!!

На мама гарджето тези дни пак ме изненада  - има си свой собствен блог!В който не е писал много, но пък за сметка на това е интересно...
На мама гарджето днес е абитуриент! Днес то завършва средното си образование.
След което заминава да учи в Лондон. В Кингс! Понеже докторите му казаха, че човек от него няма да стане....

Сега разбирате защо моето гардже е най-хубавото!!!

Когато времето няма значение…

..телефони и компютри стоят изключени и захвърлени…

Блудкавата телевизия, която иначе запълва празните времеви пространства, е напълно забравена. Светът, вън от стените на дома ми, продължава глупаво-френетичния си бяг.

Но за нас това е без значение.

Защото сме в друго измерение. Онова на Мига..

Carpe Diem!

Празник настъпва за очите ни – гледаме се с интерес, с удоволствие, с желание, с уважение, с любопитство и проникновение. Опитваме се да гадаем чрез гънките на телата ни, в релефа на мускулите, силата и мекотата им, в миризмата и вкуса на кожата ни – търсим се навсякъде, както се търси съкровище – с трепет, желание и апетит..

Удивително е, колко бързо се създава интимност между двама души, които са привлечени един от друг! Вече имаме собствена територия, която съхранява първите ни общи шеги и закачки, спомени от типа на:” а миналия път...” Небрежната лекота на въпроси от типа :”А правила ли си...?”, „Обичаш ли да...?”, „Би ли направил...?”, Аз разказах ли ти, когато..?”

Две неназовани правила са пазачите на новото общо и свещенно пространство – не се говори за проблемите на ежедневието и не се правят планове за „утре”. Бъдеще време не съществува за нас, защото инстинктивно знаем, че то е враг номер едно. Бъдеще време ни товари с надежди и очаквания, започва да ни изнервя, ако те не се сбъдват. Бъдеще време изкарва от нас лошите страни на характерите ни. Бъдеще време живее в Кутията на Пандора. И трябва да си остане там...

Тук и сега е нашият свят!

Споделена интимност. Нови телесни преживявания. Откровение. Спонтанност. Нежност. Душевен мир и хармония. Блаженство...

После идва вечерта на насищането.

Телата ни изнемогват от жаждата на душите ни.

А погледите продължават да шепнат:

„I want some more….”

Неделна импресия, публикувана във вторник..

Красотата влезе в дома ми...

Погледна ме, изслуша ме, разбра ме и ми изтри сълзите. После деликатно ме погали по главата и нежно ме целуна по врата. Даде ми време и пространство за избор. Търпеливо ме изчака да се разбера и да се реша...

След Красотата, в дома ми влезе и Радостта...
щастливият смях, закачките,.. горчивият шоколад и сладкото вино ,... споделеното мълчание пред огъня в камината...


А накрая прагът ми пристъпи Свободата -да избирам и да бъда избирана,....да усещам и да бъда усещана, ... да докосвам и да бъда докосвана...

топъл мрамор..., кадифен бронз..., непреходна сила...

Това е тя - моята бронзова статуя от Риаче. Оцеляла през "вековете" на живота ми, все така внушителна, запленяваща и вдъхваща чувство за сигурност и човешка доброта...
Какъв късмет и какво щастие, че морето дълго време я е пазило... за мен!

Без думи!

От Ню Йорк до мен пристигна това неделно послание, благодарение на Мадлен Ч. Аз пък го "предавам нататък" с удоволствие и благодарност...:)

Saint Valentine или Широкая Масленница?

В неделя по стара традиция се празнува Сирни заговезни. Много мил и хубав семеен обичай, при който по-младите искат прошка от по-старите хора, син от баща, снаха от свекърва и т.н. Така са се предавали народните закони на почитането и прощаването - нещо, което май в ужасно модернизираният ни свят взе да липсва осезателно.А накрая на празничния ден, на мегдана са се палели огромни огньове, на които се е изгаряло чучелото на "стара баба" (символ на отминаващата зима) и са ги прескачали от момците на селото - за здраве и късмет...
Но днес нещата са променени. Знайно е, чуждоземни обичаи и светци заместиха  простоватите, но пълни със символи и съдържание български обичаи (ужасно мразя Хелоуин, вместо нашият Свети дух, например!)

А тази година, като капак на всичко, веселият Заговезни ще бъде буквално "удавен" в море от червени сърчица, плющени мечета с надпис "Ай лъв ю" и блудкаво-сантиментални романтични филмчета, made in Hollywood. Защото все повече хора си спомнят за Свети Валентин (кой е па тоя??), а не за простосмъртното "хамкане".

Затова си намерих противоотрова: ето ви, читатели любими, две извадки от един велик филм:
в него се говори САМО И САМО ЗА ЛЮБОВ, ама по особен, славянски начин.

Ха, да видим кое ви допада повече: Saint Valentaine или Широкая Масленница?

P.S. Естественно, ако Михалков беше българин, щеше да пресъздаде нещо в по-нашенски, балкански дух. Ама го нема.. А и в Yuo Tube има само изпълненията на детски ансамбъл от една забавачница - никой и не рачи да документира нашенските обичаи... Затова се задоволяваме с руските... нали са уж братушки...

P.P.S. Ако имате търпение да изгледате и двете клипчета, ще се забавлявате от душа и сърце!
Бог простить!