с удоволствие изписвам имената ви. Мисля с благост в сърцето, за това, че ми направихте компания в един особен за мен период. Думите понякога е по-добре да бъдат заместени от изображения: ето моите пожелания към вас!
Честита Нова Година!
сряда, 30 декември 2009 г.
Моите пожелания за вас
Тони, Сашка,Сандо, Христо Блажев,, Мория, Злати, Розичка,Хесапов, Павел, Блага,Petya, Peter, Ventsislav, Neizi, Morrt, veracooper, Aquawoman, Slavuncho, Aria, Dobriman, Kritz, Dimitrana, Carlos, Myhappypond, Savlena, Joro Pentagram, Savlena, Boris, Boristodorov,
с удоволствие изписвам имената ви. Мисля с благост в сърцето, за това, че ми направихте компания в един особен за мен период. Думите понякога е по-добре да бъдат заместени от изображения: ето моите пожелания към вас!
Честита Нова Година!
с удоволствие изписвам имената ви. Мисля с благост в сърцето, за това, че ми направихте компания в един особен за мен период. Думите понякога е по-добре да бъдат заместени от изображения: ето моите пожелания към вас!
Честита Нова Година!
събота, 26 декември 2009 г.
сряда, 23 декември 2009 г.
петък, 18 декември 2009 г.
Дядо Мраз и аз
Ето, това тук сме Дядо Мраз и аз. Както виждате връзката ни е много силна. Човек би казал:"Любов от първа прегръдка".. Но защо ли сме толкова сериозни, та чак тъжни? Може би, защото ми е казал да го чакам и да се надявам?
Това е една от трите ми детски снимки, оцелели през годините. Сменяла съм домове, градове, държави, но кой знае защо Тази винаги е оцелявала и ме е придружавала в авантюрите ми.Та, повлияна от сладникаво-романтичната коледна вълна, която се лее напоследък от някои филмови канали, се сетих за моята снимка и реших да я публикувам.
Не знам дали разбирате, но аз не вярвам в Дядо Коледа. Той идва на 25 декември и посещава предимно Западна Европа и най-вече Америка. Е, от 15-20 години взе да наминава и по нашите географски ширини. И дори моите деца взеха да предпочитат него и се чудят какъв е този Дядо Мраз.
Но аз продължавам да чакам.
Дядо Мраз.
Защото тогава, в онзи ден от снимката той ми е обеща нещо.Обеща ми чудо.
А сега повече от всякога имам нужда от него.
Хайде Дядо Мраз, чакам те вече 45 години. Стигат, нали??
понеделник, 14 декември 2009 г.
Приятел в нужда се познава!
Слизам бавно и тежко по стълбите. Бавно, защото под краката ми е заснежено, тежко, защото нося кофа, пълна с пепел от камината. Искам да я почистя и заредя отново с дръвца – зимата вече дойде и ме радва с бяло-сивите си цветове.
Неочквано краката ми се подхлъзват. Като в забавен кадър „разбирам”, че губя равновесие и политам. Назад.. Удрът е жесток. Сурвам се две, три, а може би и четири стъпала надолу. Изпадам в паника. През главата ми минава ужасяващата мисъл – „ако съм се потрошила и имам нужда от помощ, няма кой да ме намери”! Чувам кучето да лае отгоре, усетило случващото се. Но кой ли ще обърне внимание на едно куче.
Тежкото ми тяло най-накрая се спира. Усещам пронизващата болка отзад. Викам. Не е точно. Псувам! Крещейки! Не на мен тоя номер. Избиват ми сълзи на очите. Бавно се размърдвам, молейки се тялото да ми се подчини. Май да! Движа се. Скачам на двата си крака. Цялата съм посипана с пепел – по закона на Мърфи и силата на земното притегляне, тя се е разстлала върху мен – косата, лицето, тялото ми – приличам на абориген.
Продължавам да мърсувам с думи. Боли.
След което започвам да повтарям на висок глас, нервно разхождайки се по площадката:” Нищо ми няма! Нищо ми няма! Нищо ми няма!”
Страхът, че може да съм се начупила и никой да не забележи е по-силен от болката. А внушението – повече и от двете.
Изчаквам няколко минути, колкото да се съвзема от шока.
Бавно се изкачвам нагоре, държейки се за перилата на стълбището – точно като стара баба. Чувствам се леко унижена..
После влизам в банята, свалям си дрехите и се обръщам към огледалото – да видя какви са пораженията. Продължава силно да боли.
Но с удоволетворение установявам, че ударът е бил напълно поет от седалищните ми части. И освен якото натъртване, други щети няма.
Усмихвам се през сълзи. Погалвам си „спасителя”. Добре че го има.
Напук на обвиненията на Бившия, че съм заформила диференциял като: „На седми полк тъпана”.
Приятел в нужда се познава...
Неочквано краката ми се подхлъзват. Като в забавен кадър „разбирам”, че губя равновесие и политам. Назад.. Удрът е жесток. Сурвам се две, три, а може би и четири стъпала надолу. Изпадам в паника. През главата ми минава ужасяващата мисъл – „ако съм се потрошила и имам нужда от помощ, няма кой да ме намери”! Чувам кучето да лае отгоре, усетило случващото се. Но кой ли ще обърне внимание на едно куче.
Тежкото ми тяло най-накрая се спира. Усещам пронизващата болка отзад. Викам. Не е точно. Псувам! Крещейки! Не на мен тоя номер. Избиват ми сълзи на очите. Бавно се размърдвам, молейки се тялото да ми се подчини. Май да! Движа се. Скачам на двата си крака. Цялата съм посипана с пепел – по закона на Мърфи и силата на земното притегляне, тя се е разстлала върху мен – косата, лицето, тялото ми – приличам на абориген.
Продължавам да мърсувам с думи. Боли.
След което започвам да повтарям на висок глас, нервно разхождайки се по площадката:” Нищо ми няма! Нищо ми няма! Нищо ми няма!”
Страхът, че може да съм се начупила и никой да не забележи е по-силен от болката. А внушението – повече и от двете.
Изчаквам няколко минути, колкото да се съвзема от шока.
Бавно се изкачвам нагоре, държейки се за перилата на стълбището – точно като стара баба. Чувствам се леко унижена..
После влизам в банята, свалям си дрехите и се обръщам към огледалото – да видя какви са пораженията. Продължава силно да боли.
Но с удоволетворение установявам, че ударът е бил напълно поет от седалищните ми части. И освен якото натъртване, други щети няма.
Усмихвам се през сълзи. Погалвам си „спасителя”. Добре че го има.
Напук на обвиненията на Бившия, че съм заформила диференциял като: „На седми полк тъпана”.
Приятел в нужда се познава...
Зимна разходка
Рано сутринта в неделя се събудих от бялото навън. Нетърпеливо се облякох, грабнах фотоапарата и се впуснах в снежното приключение. Ето някои избрани кадри, заснети със
замръзнали пръсти и усмивка на лицето.
А това е Зимният пазител на парка. Някоя грижлива и старателена ръка го беше сътворила и поставила на пост рано сутринта. Тази среща много ме зарадва - събуди детето в мен. Така че, на незнайният творител искам да кажа съвсем простичко "Благодаря".четвъртък, 10 декември 2009 г.
Нещо сладко и любимо - The Temptations
Имах наистина щастието да ги видя и на живо. Поостаряли, но все със същата енергия и желание да пеят - великите The Temptations, Lugano, 2001. та отвреме на време си пускам някое тяхно клипче, така, за настроение...
Enjoy!
Абонамент за:
Публикации (Atom)