Задушница или психотерапия по български

Не знам дали във виртуалното пространство има място за помени. Не знам и как изглеждат виртуалните помени. Но като дойде Задушница - била тя Зимна, Черешова или Есенна, все си спомням един и същи разказ на Елин Пелин.
Със същото име - "Задушница".
Прочетох го и тази сутрин. И какво да ви кажа - все едно е писан  вчера. Все едно е писан за нашето време и за нашего брата..
Да не говорим за финала..
Така че, ако искате да потъжите и да се посмеете, ето ви един бисер на българската литература. Тук помествам само една малка, част, ако искате да го прочетете целия, кликнете върху връзката...
Бог да прости!

Задушница

Стоилка на два пъти яко си смръкна от Станчовата ракия.

- Да пази, да пази, ама нас не опази, Стоилко.
- Е, не можа - хвала му, тамо нему.
- Едната кукувица ни закука, Стоилко - вьздъхна Станчо и се замисли.
- Едната ни закука, Станчо -- въздъхна Стоилка.
Мъглата ставаше по-гъста, по-тъмна и по-влажна.
Станчо и Стоилка седяха на камьните, със забити в земята погледи, мълчаха и
мислеха.

- Мъчно е така, Стоилко - рече по едно време Станчо, без да я погледне и тъжно
залюля глава.
- Мъчно - не, ами мъчно - отговори Стоилка, с очи устремени в земята и
вьздъхна. - Мисля, мисля, по цяла нощ мисля, па не знам...
- И аз много мисля, па се чудя какво да правя. Виждам, че не може така. Ще
трябва да му се тури някой край. Повече зарад децата. Да има кой да ги гледа.
Човек загази ли, барем с двата крака да загази... Божана, горката, много ме
ядосваше... Е-е, да знаеш какъв лук ми кълцаше на главата! Ама аз пак я обичам,
с пръст не съм я докачил, що има една реч. Кой бие жена си - бие ангела си...

-Махни, Станчо, не думай, че.... Какви ги има! Да я биеш, не, ами и земята под
нея да не оставиш - рече Стоилка и се залюля и тежко като сухо дърво.

- Аз не съм от тях - отговори Станчо -Вярваш ли, че откак е умряла, половин
човек съм станал! Мъчно ми е...

Oldies but goldies

Я да видим кой си спомня това, кой пее и от коя година е?

Нов старт

Е, какво да се прави?

Моите шест месеца на почивка и отшелничество вървят към своя край.
Шест месеца  са минимално необходимият срок, за да може човек да приключи с един етап от живота си и да се насочи към нов. След шестият месец нещата започват да изглеждат малко отчаяно и се налага търсенето на помощ.
Но при мен е особенно. Защото обикновенно аз съм тази, която оказва помощ на другите - когато са закъсали душевно, когато са в "долна мъртва точка", отчаяни, обезверени, Озверени...
Да, май някой се досети - психолог съм.
Бях.
Сега нещата стават по-интересни. Защото преминавайки през поредната ми житейска криза си дадох сметка, че само психология не стига.
Рано или късно идва потребността  и от нещо друго, по-светло и по-неуловимо - има нужда от духовност.
Колкото и да е странно, убедих се, че духовността започва в тялото. Ето защо се посветих на йога. Чрез нея на медитация.. и така нататък. До къде ще стигна - не знам.
Но написах всичко това, защото исках да се похваля -  съвсем нахално и откровенно:

първите две крачки са направени - вече имам свой "професионален" блог

http://www.yogaipsihologia.blogspot.com/

и до две - три седмици (благодарение на сибирския студ и сняг, който ми обърка плановете), отваря врати и моето ново студио "Йога&Психология".
Две скромни крачки, но много важни за мен. Защото символизират "завръщането" ми към нормалния живот.
Стискайте палци!!!

P.S. Това са 4 различни варианта на евентуалното лого :"йога за здраве&психология за щастие". Какво ще кажете??

За книгата

Блокирана у дома по принуда – болести и сибирски студ, оттегчена (отдавна) от телевизии и кабеларки и начела се на новини в Нета, най-накрая се оттдадох на старо любимо занимание – книгите. За десетте дена леглови режим бая томчета минаха през ръцете ми. Някои бяха прелистени и отхвърлени. Други – отложени („това не ми се чете сега”). А трети – направо погълнати. И когато казвам погълнати – ето какво имам в предвид:

Защото аз чета така. Сливам се с книгата. Пиша коментари по свободни полета, ако се наложи лепя допълнителни листчета.Дискутирам със себе си и с автора. Оспорвам, съгласявам се, подигравам или се смея – всичко е написано. Затова съм и МнООООго ревнива към книгите си – не ги давам на заем. Все едно да давам на заем част от душата си.Като мине известно време, обичам да прелиствам отново прочетената творба. Припомням си преживяното. Търся промени във вижданията ми. Разбирам дали наистина съм научила нещо и дали съм се придвижила напред в идеите си.

А когато приключа някоя книга, която НАИСТИНА ми е харесала, не бързам да започна друга. Предпочитам да оставя чувствата и впечатленията от прочетеното да в”преседят” в мен известно време. И евентуално да ме „вдъхновят” за някой друг ред или собствена мисъл. Да поникнат, един вид..Ако пък наистина съм много ентусиазирана, добавям и нет-разследване за автора и за историята на написването на творбата му .Понякога ми се дощява и да стегна куфарчето, за да отида на мястото, къде е живял той/тя или където е била написана книгата, но... летящото килимче не ме слуша много, много.

Защо ви пиша всичко това? Защото по времето на моят псевдо-свинско-пилешки грип си дадох сметка за това:

Напук на мрачните видения на Рей Бредбъри или пък на ликуването на XD поколението, книгата, тази вековна човешка приятелка, все пак успява да оцелее и намери място в живота ни. Точно тогава, когато сме започнали да си казваме, че „повече нямам време за това”.

Не е ли чудесно!

В нощта на Сибирският студ..

се приготвих да оцелея така:
бутилка Мерло, реколта 2006 - изпита;
порция и половина свинско със зеле - изядена;
камината натъпкана до такава степен с дърва, че рискува експлозия..;
в спалнята (за всеки случай) запален и мини-радиатора;
двойната пухенка ( по съвет на Petya), закупена и надлежно облечена в любимия ми спален комплект (вж. "Силата на навика");
и не само, отгоре метнат и един губер, производство на "Родопска вълна";
да не забравям и двете Буби, които вече са заели по-голямата част от спалната площ, доволно потънали в мекото и топлото на завивките...
Все пак, обещаха ни тази нощ МИНУС 30 ГРАДУСА!!!
Смятам да оцелея!
И този път!
Ако обаче, в рамките на 48 часа не видите никакъв друг пост от мен -
please, call 911!
Лека нощ.

Иде ми да...

...... яхна метлата......Уморена съм от болести, студ и принудително бездействие...

Кръстовден

На 5 януари, според народните вярвания, завършват така наречените Мръсни дни (или наричани още Караконджови, Погански дни.)

На Кръстов ден свещенникът "кръщава" вода, като пуска в нея кръст. След това с котле от тази осветена вода и с китка босилек обикаля домовете и ръси за здраве и берекет. Домакините пък хвърлят в котлето някоя дребна монета и даряват отчето с вълна, брашно, боб и др.

В Търновско е разпространен и обичаят Сивуйница. Той се изпълнява само от моми. Една от тях намята червено було (за онези, които не знаят, старите българи са се женели, облечени в червено, а не в бяло). Друга една мома се облича като момък.
Цялата група обикаля къщите една след друга и ръси с "мълчана" вода (вода, над която предната вечер в пълно мълчание девойките са правели своите заклинания).
Вярва се, че сивуйнишката вода прогонва караконджолите и всички зли демонични сили от дома. Ето защо не е задължително да идва поп у дома ви.

С Кръстовден започва зимната група от празници, наречени Водици, които българите са празнували с изключителна тържественост. Водици символизират физическото и духовно пречистване, през което човек трябва да премине, за да може да посрещне силите на зараждащата се пролет. Пречистването, покаянието и прошката са имали много силно присъствие в българските народни обичаи. Без тях не са били възможни съгласието, мирът и любовта - така необходими за оцеляването на човека.

Ако вярвате, или пък ви харесва да бъдете близо до старите ни обичаи, запалете една свещ и обиколете жилището си, правейки прошка и пожелания. Или пък поседете пред огъня на камината (който я има). Не толкова техническото изпълнение на ритуала е важно. А осмислянето и осъзнаването, че от време на време не е зле да се поспрем, да се прочистим от зли помисли и чувства, да простим - на себе си и на тези, които са ни наранили.

Иначе в сърцето и дущата ни няма да се намери място за новото, което ни очаква.
Честити Водици!