петък, 20 ноември 2009 г.
четвъртък, 19 ноември 2009 г.
Силата на навика
Купих си комплект чаршафи. Италиански. Хубави и скъпи. Сто процента памук. И в любимите ми цветове – сиво, розово, лила. Меки и нежни на допир.
Донасям ги с радост в къщи. Нямам търпение да ги застеля, да видя леглото си, колко ли хубаво ще изглежда. Махам припряно старите, които на практика са още съвем чисти, тъй като съм ги сложила преди два дена.
Много обичам да ми е красиво и уютно.
Започвам ритуалните действия, изпълнена с благоговеене. Първо постилам тъмнорозовият долен чаршаф. Малко е големичък, но пък така добре обхваща матрака.
Следват възгланиците – обличам ги нетърпеливо в новите калъфки, които изпълват стаята с топлите си пастелни цветове. Харесват ми. Радвам им се. Седят елегантно и приканващо на мястото си.
Накрая идва ред на „пухенката”, както моята приятелка Тони, нарича леката завивка от гъши пух. Вадя калъфа от опаковката, разтварям го, разстилам го върху леглото.
И замръзвам!
Огромен е!
Моята пухенка се събира два пъти в него. Гледам го втренчено и гърлото ми започва да се свива и да се превръща в буца от нещо тежко и бодливо.
Разбирам, че поддадена на шопинг-страстите си, въобще не съм внимавала. Купила съм комплект за брачно ложе, matrimoniale, както го наричат онези от Ботуша.
Съвсем забравих, че отскоро съм отново single.
Какво да се прави – силата на навика!
Донасям ги с радост в къщи. Нямам търпение да ги застеля, да видя леглото си, колко ли хубаво ще изглежда. Махам припряно старите, които на практика са още съвем чисти, тъй като съм ги сложила преди два дена.
Много обичам да ми е красиво и уютно.
Започвам ритуалните действия, изпълнена с благоговеене. Първо постилам тъмнорозовият долен чаршаф. Малко е големичък, но пък така добре обхваща матрака.
Следват възгланиците – обличам ги нетърпеливо в новите калъфки, които изпълват стаята с топлите си пастелни цветове. Харесват ми. Радвам им се. Седят елегантно и приканващо на мястото си.
Накрая идва ред на „пухенката”, както моята приятелка Тони, нарича леката завивка от гъши пух. Вадя калъфа от опаковката, разтварям го, разстилам го върху леглото.
И замръзвам!
Огромен е!
Моята пухенка се събира два пъти в него. Гледам го втренчено и гърлото ми започва да се свива и да се превръща в буца от нещо тежко и бодливо.
Разбирам, че поддадена на шопинг-страстите си, въобще не съм внимавала. Купила съм комплект за брачно ложе, matrimoniale, както го наричат онези от Ботуша.
Съвсем забравих, че отскоро съм отново single.
Какво да се прави – силата на навика!
неделя, 15 ноември 2009 г.
Лепкава сапунка
Нещо лепкаво ме е обляло. Като сапун, ама катранен. Трудно се измива и мирише много, много гадно. Бая ще има да се търкам, докато го изчистя. А още по-лошото, че се е полепил не по кожата ми. По душата ми се е полепил. И всеки път като усетя вонята му ми иде да повръщам.
..........................
Първо се започна с лъжите. Докато не се издаде случайно.Намирам sms "Ужасно ми липсва есикът ти. И не само той". Вдигам безумен скандал. Не за друго, ами заради лъжата. Иначе нещата така и така бяха започнали да вървят в една определена посока, която със сигурност не беше „ще остареем заедно”. Последваха извинения, обяснения, обещания.
После се кротна – разболя се тежко и имаше нужда от медицинска сестра. След това от реставратор на унаследен имот...От градинар...От сътрудник в бизнеса... От шофьор... И тъй нататък.
А пък като му се размина букета, започна да пази диета, да спортува и да мърмори все повече. И все повече да се засяда пред компютъра.
Женската ми интуиция се напрегна. Надуши нова лъжа. Намери я. Хакнах му мейла. Той не е технически гений, а аз съм си половин ченге... "Нямам търпение да се срещнем отново! Когато те видях за първи път, исках огромните ти като вълни гърди да ме обгърнат, да откъсна розата на рубинените ти устни..."
Този път нямаше скандали. Просто един ден си събрах парцалките и заминах.
Нямам време за губене с пубертетски истории. Та минахме петдесетте вече!
Сега ме обливат заплахи – от „ще ти счупя главата”, до „ще ти пусна адвокатите”. Пък и други сапунски простотии – сменени брави ("та да останеш на улицата"), заключени с девет ключа в един склад лични вещи и тъй нататък.
В същото време, обаче, по мрежата тече усилена кореспонденция. Насочена към нови бъдещи жертви :”Харесвам много красотата ти, излъчва такава беззащитност”, „Искам да потъна в очите ти и да те опозная до дъно”, „Какъв подарък да ти донеса от Чикаго, кой номер дрехи носиш?” (слабото тяло е важен фактор в избора).
Този път не изобличавам – търся път да се разберем като хората и кой от къде е. Предлагам:”Виж и двамата заслужаваме да сме щастливи, а заедно не можем. Може би имаш нужда от друга? Може би вече си я намерил? Ако е така, ок. Дай да приключим мирно-кротко”.
Последва войнствен отговор:
„Нямам никаква жена! Ти си въобразяваш!”
Моля???
Ами тази, на която писа, че обожаваш мистичната й женственост и нямаш търпение да й облечеш саморъчно подаръка, донесен чак отвъд океана? Тя коя е?
Гледам го тъжно...Той не знае на кого носи подарък, но аз знам. На мен.
Само че регистрирана с фалшиво име и фиктивен профил!
................................................................
Както казах, най-мразя лъжите. Дребните, тъпите, недообмислените. Страшно ме разочароват такива неща. Приличат ми на недоизкусурен сценарий на латиноамериканска сапунка. От ония, лепкавите...
..........................
Първо се започна с лъжите. Докато не се издаде случайно.Намирам sms "Ужасно ми липсва есикът ти. И не само той". Вдигам безумен скандал. Не за друго, ами заради лъжата. Иначе нещата така и така бяха започнали да вървят в една определена посока, която със сигурност не беше „ще остареем заедно”. Последваха извинения, обяснения, обещания.
После се кротна – разболя се тежко и имаше нужда от медицинска сестра. След това от реставратор на унаследен имот...От градинар...От сътрудник в бизнеса... От шофьор... И тъй нататък.
А пък като му се размина букета, започна да пази диета, да спортува и да мърмори все повече. И все повече да се засяда пред компютъра.
Женската ми интуиция се напрегна. Надуши нова лъжа. Намери я. Хакнах му мейла. Той не е технически гений, а аз съм си половин ченге... "Нямам търпение да се срещнем отново! Когато те видях за първи път, исках огромните ти като вълни гърди да ме обгърнат, да откъсна розата на рубинените ти устни..."
Този път нямаше скандали. Просто един ден си събрах парцалките и заминах.
Нямам време за губене с пубертетски истории. Та минахме петдесетте вече!
Сега ме обливат заплахи – от „ще ти счупя главата”, до „ще ти пусна адвокатите”. Пък и други сапунски простотии – сменени брави ("та да останеш на улицата"), заключени с девет ключа в един склад лични вещи и тъй нататък.
В същото време, обаче, по мрежата тече усилена кореспонденция. Насочена към нови бъдещи жертви :”Харесвам много красотата ти, излъчва такава беззащитност”, „Искам да потъна в очите ти и да те опозная до дъно”, „Какъв подарък да ти донеса от Чикаго, кой номер дрехи носиш?” (слабото тяло е важен фактор в избора).
Този път не изобличавам – търся път да се разберем като хората и кой от къде е. Предлагам:”Виж и двамата заслужаваме да сме щастливи, а заедно не можем. Може би имаш нужда от друга? Може би вече си я намерил? Ако е така, ок. Дай да приключим мирно-кротко”.
Последва войнствен отговор:
„Нямам никаква жена! Ти си въобразяваш!”
Моля???
Ами тази, на която писа, че обожаваш мистичната й женственост и нямаш търпение да й облечеш саморъчно подаръка, донесен чак отвъд океана? Тя коя е?
Гледам го тъжно...Той не знае на кого носи подарък, но аз знам. На мен.
Само че регистрирана с фалшиво име и фиктивен профил!
................................................................
Както казах, най-мразя лъжите. Дребните, тъпите, недообмислените. Страшно ме разочароват такива неща. Приличат ми на недоизкусурен сценарий на латиноамериканска сапунка. От ония, лепкавите...
петък, 13 ноември 2009 г.
На Венеция
Когато си тръгвам от любимият град.
И си давам сметка, че повече няма да го видя.
Не бързам. Вървя бавно. Опитвам се да запомня всеки детайл, който виждам. Всеки прозорец.Всяка врата. Всеки ьгьл на всяка къща, която подминавам.
Вдъхвам дълбоко ароматите, които се разнасят от околните osterie.
Ям за последен път любимото си ястие в любимият си ресторант. Наслаждавам се продължително на всяка хапка, на всяка глътка от изстуденото prosecco.
Вглеждам се в лицата на вече „бившите” ми приятели. Те още не знаят, че ме виждат за последно. Не искам да го знаят. Защото тогава радостта им от това, че ме виждат, ще се замени със съжаление или опечаление. Не искам да ме съжаляват. Искам да ме запомнят усмихната. Пък и не обичам да се сбогувам.
Излизам навън и продължавам да вървя. Да се отдалечавам полека лека от прекрасното сърце на този уникален град.
Колко спомени. Колко меланхолия.
Камбанният звън ритмично отброява стъпките ми.
Не се обръщам назад.
Страх ме е, че ако се обърна и видя още веднъж грациозната красота на най-любимото ми място, няма да издържа и ще се върна обратно...
Девет години!
Девет години от моя живот остават завинаги тук.
Стискам силно зъби и продължавам.
Напред.
Към новото място, към новото приключение, към новата страст.
Addio, Amore mio!
четвъртък, 5 ноември 2009 г.
Какво ни остана в главите след 20 години? (По повод "Октопода" на Сандо)
Съвсем случайно през Facebook-а попаднах ей на този скеч. Може да сте го гледали, а може и да не. Но е толкова характерен, че си казах:"Само за блога ми е!". Така, че гледайте... и се учете!
Приятен ден
P.S. Това ще го намерите публикувано и в Bulgarian Geografic, нов блог, който все още не може да "набере скорост" поради недостатъчната сериозност на пишещата. На същата все още не й е
ясно "ше пишеме ли, ше бачкаме ли??"...
Приятен ден
P.S. Това ще го намерите публикувано и в Bulgarian Geografic, нов блог, който все още не може да "набере скорост" поради недостатъчната сериозност на пишещата. На същата все още не й е
ясно "ше пишеме ли, ше бачкаме ли??"...
неделя, 1 ноември 2009 г.
P.S.
Това не мога да го пропусна...
В късна доба изгледах един филм на Уди Алън, който както винаги ми хареса.
Но най-много ми харесаха последните му думи:
"Истината е винаги една, разликата е в това как я изопачаваме!"
Успешна седмица!!
В късна доба изгледах един филм на Уди Алън, който както винаги ми хареса.
Но най-много ми харесаха последните му думи:
"Истината е винаги една, разликата е в това как я изопачаваме!"
Успешна седмица!!
Абонамент за:
Публикации (Atom)